Говореше небрежно, но от погледа му надничаше паника. Не онзи покровителствен страх, на който бе робувал Тамлин, а… искрен ужас, породен от това, че не е знаел къде съм, дали нямам нужда от помощ. Точно както аз самата щях да се чудя къде е и дали му е необходима помощ, ако той беше изчезнал, когато врагът ни обкръжи.
— Съжалявам — промълвих.
На него, на приятелите ни.
Мор дори не се обърна към мен.
— Няма за какво да съжаляваш — каза Рис и постави длан върху бузата ми. — Решила си да вземеш нещата в свои ръце и благодарение на това си ни подсигурила ценна информация. Но… — Той погали с палец скулата ми. — Дотук имаме късмет. Все някак изпреварваме ходовете на Хиберн, съумяваме да се измъкнем от лапите му. Въпреки че днешната битка… не беше толкова успешна. И циникът в мен започва да се пита дали късметът ни няма да се поизчерпи. А предпочитам подобно нещо да не се случва именно с теб.
Сигурно всички ме смятаха за млада и безразсъдна.
Не — отсече Рис по връзката ни и осъзнах, че не съм вдигнала щитовете си. — Повярвай ми, ако знаеше дори за половината от дивотиите на Касиан и Мор, даже нямаше и да си го помислиш. Просто… Другия път ми остави бележка. Или ми кажи.
Щеше ли да ме пуснеш?
Не те пускам където и да било. — Той пое лицето ми в длани и Мор и Азриел извърнаха погледи. — Ти си отделна личност, сама взимаш решенията за себе си. Но с теб сме другари. Аз съм твой, ти си моя. Не контролираме действията си един на друг, но… Вероятно щях да настоявам да дойда с теб. Главно заради собственото ми спокойствие, за да знам, че си в безопасност.
Беше зает.
Устните му се изкривиха в бърза усмивка.
Ако забележех, че си непоклатимо убедена да идеш в Средните земи, веднага щях да се освободя.
Зачаках да ме нахока, че не съм проявила търпение, за цялостната ми постъпка, но… той просто килна глава.
— Чудя се дали Тъкачката ти е простила след този подарък — сподели на глас мислите си Рис.
Дори лечителната подскочи, щом чу името й.
По гръбнака ми пробяга студена тръпка.
— Не искам да узнавам.
Рис се засмя гърлено.
— Тогава да не й ходим повече на гости.
Ала шеговитостта светкавично се изпари от лицето му, когато погледна към Касиан. Към вече запечатаната рана.
Не си виновна за сюриела.
Въздъхнах, а клепачите на Касиан запърхаха.
Знам.
Вече бях прибавила смъртта му към разрастващия се списък с неща, за които скоро щях да накарам Хиберн да си плати.
Минутите се заточиха и всички се потопихме в мълчание. Не попитах къде е Неста. Мор се държеше така, като че ме нямаше. А Рис…
Когато Касиан най-сетне отвори очи и простена от болка, другарят ми седна в долния край на леглото му.
— Ето това ти се пада — смъмри го лечителката, събирайки нещата си, — щом скачаш пред мечове. — После сбърчи чело. — Тази вечер и утре си почивай. Не съм толкова наивна да настоявам и за трети ден почивка, но се постарай в близко време да не се хвърляш пред остри оръжия.
Касиан само запримига зашеметено, а тя се поклони на двама ни с Рис и излезе от шатрата.
— Колко точно е зле? — попита сипкаво генералът.
— Колко е зле раната ти — поде кротко Рис, — или колко зле ни сритаха задниците днес?
Касиан примигна отново. Бавно. Сякаш успокоителното, което лечителката му беше дала, още го държеше.
— В отговор на втория въпрос — продължи Рис, а Мор и Азриел отстъпиха крачка-две, доловили изострения му тон, — успяхме някак. Легионът на Кеир пое тежък удар, но… победихме. В отговор на първия въпрос… — Рис оголи зъби. — Повече никога не върши такива глупости.
От предупреждението, от гнева в гласа му очите на Касиан се поизбистриха и той се помъчи да се надигне в леглото. Но изсъска от болка, свеждайки смръщен поглед към червената, все още прясна рана, минаваща през гърдите му.
— Червата ти висяха, глупаво копеле такова! — изръмжа му Рис. — Аз ги държеше.
И наистина, по ръцете на сенкопоеца имаше засъхнала кръв — кръвта на Касиан. А лицето му беше сковано от леден гняв.
— Аз съм войник — заяви хладнокръвно Касиан. — Работата ми го изисква.
— Дадох ти заповед да изчакаш! — нахока го Рис. — Ти я пренебрегна.
Надникнах към Мор, към Азриел в безмълвен въпрос дали не бе редно да напуснем. Но те бяха твърде заети да гледат Рис и Касиан, за да ме забележат.
— Предната редица поддаваше — настоя Касиан. — Заповедта ти не струваше.