Рис опря ръце от двете страни на краката му и процеди в лицето му:
— Аз съм твой Велик господар. Нямаш право да отхвърляш мои заповеди само защото не са ти харесали.
Този път Касиан седна в леглото и изруга от болка.
— Не ми излизай с номера за ранга, понеже си ядосан…
— С проклетите си спектакли на бойното поле едва не умря. — Макар че изплю думите с ярост, в очите му пак прозираше паника. В гласа му. — Не съм ядосан. Бесен съм.
— Явно на теб ти е позволено да се вбесяваш, когато опитаме да те предпазим, а на нас не ни е позволено да се вбесяваме заради твоите откачени саможертви?!
Рис просто продължи да се взира в него. Касиан не му оставаше длъжен.
— Можеше да умреш — процеди сурово Рис.
— Ти също.
Поредното мълчание, а след него гневът промени посоката си.
Рис пророни тихо:
— Дори след Хиберн… трудно го понасям.
Да гледа как някой от нас страда.
Като чух гласа му, като зърнах как Касиан се привежда напред и го хваща за рамото, изтръпвайки от болка…
Излязох от шатрата. Дадох им шанс да си поговорят. Азриел и Мор тръгнаха след мен.
Примижах срещу воднистата светлина — последната преди настъпването на същинския мрак. Когато зрението ми се приспособи… Видях Неста пред най-близката шатра с празна кофа, положена между краката й. Косата й висеше на кичури от опръсканата й с кал глава. Щом забеляза, че излизаме, вдигна мрачно лице към нас…
— Добре е. Изцерен и буден — побързах да я успокоя.
Раменете на Неста се поотпуснаха от облекчение.
Спестяваше ми усилията да я издирвам, за да я попитам дали може да открие Котела. Най-добре беше да го сторя веднага, докато бяхме насаме. И най-вече, преди да е пристигнала Амрен.
Мор обаче каза студено:
— Не трябва ли да напълниш кофата?
Неста се скова. Стрелна презрително Мор. А тя от своя страна дори не трепна под погледа й.
След миг сестра ми взе кофата и зажвака през калта, вече оплискана до пищялите.
Като се обърнах, Азриел крачеше към шатрата на командирите, а Мор…
Мор ме гледаше с върлуваща ярост в очите.
— Не благоволи да ни каже, че си тръгнала нанякъде.
Ето откъде идваше гневът.
— Неста може да е всякаква, но несъмнено е предана.
Мор не се усмихна. Само процеди:
— Ти ме излъга.
Сетне закрачи бясно към шатрата си, а след такъв коментар… нямаше как да не я последвам.
По-голямата част от шатрата й бе заета от легло и малко писалище, отрупано с оръжия и карти.
— Не съм те излъгала — оспорих горчиво укора й. — Просто… не ти споделих какво съм намислила.
Тя се опули насреща ми.
— Подтикна ме да те оставя, увери ме, че ще си в безопасност в лагера.
— Съжалявам — отвърнах.
— Съжаляваш? Съжаляваш?
Тя разпери ръце и по пода се поръси засъхнала кал.
Аз недоумявах какво да правя с моите ръце, как да я погледна в очите. И преди я бях виждала ядосана, но никога… никога на мен. Никога не бях имала приятелка, с която да се карам, която да е достатъчно загрижена за мен.
— Отлично знам какво ще ми кажеш сега, знам всички оправдания да не ме вземеш със себе си — озъби ми се Мор. — Но никое от тези неща не ти дава право да ме лъжеш. Ако ми беше обяснила, щях да те пусна. Ако само ми се беше доверила. А може би щях да ти избия от главата това идиотско хрумване, което едва не те погуби. Враговете ни те издирват. Искаш да те докопат и да те използват. Да те наранят. Дотук си видяла само малка част от силата на Хиберн, от извращенията им. А за да те подчини на волята си, кралят е готов на всичко.
Не знаех какво друго да кажа… освен:
— Нуждаехме се от тази информация.
— Спор няма. Но наясно ли си какво ми беше да погледна Рис в очите и да му обявя, че нямам представа къде си? Да осъзная, че си изчезнала и по всяка вероятност си ме изиграла, за да успееш в начинанието си? — Тя потри мръсното си лице, размазвайки още повече калта и кръвта. — Мислех те за по-умна. Не вярвах, че си способна на подобно нещо.
Думите й прогориха като с огнен камшик зрението ми, гръбнака ми.
— Нямам намерение да те слушам повече.
Обърнах се да изляза, но Мор скочи и ме сграбчи за ръката.
— О, напротив, ще ме изслушаш. Рис може и да прощава лесно, но и пред нас ще отговаряш. Ти си моята Велика господарка. Как да разбираме това, че ни нямаш доверие да ти помогнем? Да уважим желанието ти, ако искаш да сториш нещо сама? Вместо това ни лъжеш.
— Искаш ли да си поприказваме за лъгането? — Дори не знаех какво излиза от устата ми. Прищя ми се да бях убила Ианта собственоръчно, колкото да се отърва от гнева, гърчещ се в костите ми. — Например за това, че лъжеш себе си и всички нас всеки ден?