Тя застина, но не отпусна хватката си върху ръката ми.
— Не знаеш какво бръщолевиш.
— Защо толкова време отблъскваш Азриел, Мор? Защо покани Хелион в леглото си? Очевидно не ти е донесло удоволствие; видях изражението ти на следващия ден. Така че, преди да обявиш мен за лъжкиня, защо не погледнеш себе си…
— Достатъчно.
— Така ли? Не ти харесва да те притискат? Да подлагат на критика личните ти решения? Е, нито пък на мен.
Мор пусна ръката ми.
— Излизай.
— Хубаво.
Изстрелях се от шатрата, без да се обърна назад. Питах се дали чува как думка сърцето ми, докато крачех яростно през калния лагер.
Направих само двайсетина стъпки, преди Амрен да се изпречи на пътя ми с вързоп в ръце.
— Винаги, когато ме зарежете у дома, все някой се оказва изкормен.
Глава 62
Нямах сили да се усмихна на Амрен. Едва държах брадичката си вдигната.
Тя надникна зад мен, сякаш проследяваше дирята ми от шатрата на Мор, подушваше спора ни.
— Внимавай — предупреди ме Амрен, когато двете тръгнахме заедно към моята шатра. — Не я притискай. Има някои истини, пред които дори Мориган не се е изправила.
Жаркият ми гняв бързо преминаваше в нещо студено, горчиво и тежко.
— Всички се караме от време на време, момиче — додаде Амрен. — Вие, двечките, трябва да поохладите страстите. Утре си поприказвайте пак.
— Хубаво.
Амрен ме стрелна косо и косата й се люшна пред лицето й. Но за щастие, тъкмо стигахме до шатрата.
Рис и Азриел настаняваха внимателно Касиан на един стол пред отрупаното с карти и листове бюро. Лицето на генерала още сивееше, но някой му беше намерил чиста риза и го бе поизмил от кръвта. Като съзрях колко немощно увисна в стола си… се досетих, че явно бе настоял да присъства. А като видях как Рис разроши закачливо косата му, заобикаляйки бюрото… разбрах, че и тази рана е била закърпена.
Когато влязох в шатрата с не съвсем смирена походка, другарят ми вирна въпросително вежда. Аз поклатих глава.
Ще ти разкажа по-късно.
Утешителна милувка с нокти по най-вътрешната ми преграда.
Амрен остави Книгата на бюрото с глухо тупване, което отекна в земята под краката ни.
— Втората и предпоследната страница — подхванах, мъчейки се да сдържа отвращението си, когато силата на Книгата плъзна като пипала из шатрата. — Сюриелът каза, че там бил скрит отговорът, който търсиш. Ключът към обезвреждането на Котела.
Предполагах, че Рис е разказал на Амрен за случилото се и е наредил да извикат Неста, защото сестра ми влетя в шатрата миг по-късно.
— Носиш ли ги? — Рис се обърна към Амрен, докато Неста вървеше безмълвно към масата.
Все така изкаляна почти до коленете, сестра ми спря от другата страна на бюрото спрямо мястото на Касиан. Плъзна очи по него. Лицето й не разкриваше нищо, но ръцете й… можех да се закълна, че потрепериха леко, преди да ги стисне в юмруци и да се извърне към Амрен. Касиан я погледа още секунда, преди и той да извие глава към Амрен. Колко ли дълго Неста бе наблюдавала битката от онзи хълм? Дали беше видяла как го пронизват?
Амрен бръкна в джоба на оловносивата си пелерина и хвърли кесийка от черно кадифе на бюрото. Съдържанието й изтрака при сблъсъка с дървото.
— Кости и камъни.
Зървайки кесийката, Неста килна глава.
Сестра ти дойде веднага щом й обясних какво е нужно — каза Рис. — Допускам, че приключението на Касиан я е убедило да не ни напада точно днес.
Или пък да нападне някой друг междувременно.
Неста взе кесийката.
— Значи, необходимо е само да разпилея тези неща по масата като някой уличен шарлатанин и те ще ми помогнат да намеря Котела?
Амрен се засмя тихо.
— Горе-долу е така.
Под ноктите на Неста имаше кал, но май не й правеше впечатление. Сестра ми просто развърза малката кадифена торбичка и изсипа съдържанието й. Три камъчета и четири кокалчета. Костиците бяха кафяви и лъснали от старост, а камъчетата — бели като луната и гладки като стъкло, всяко белязано с фина, изящно изписана буква от незнайна азбука.
— Камъчетата са три, колкото лицата на Майката — обясни Амрен, когато Неста свъси неразбиращо вежди. — А костиците са четири… заради една или друга измишльотина на шарлатаните, която не си е струвало да запомня.
Неста изсумтя. Рис потвърди мнението й. Тогава сестра ми попита:
— И какво… просто да ги поразтърся в шепи и да ги хвърля ли? Как да ги разчета после?
— Ще измислим начин — отговори Касиан с дрезгав, уморен глас. — Но като ги вземеш в ръце, си мисли за Котела.
— Недей просто да мислиш за него — поправи го Амрен. — Трябва да изпратиш съзнанието си към него. Да откриеш връзката помежду ви.