Дори аз застинах от думите й. А Неста, вече хванала камъчетата и костиците… Още не смееше да затвори очи.
— А… да я… да я докосвам ли?
— Не — предупреди я Амрен. — Просто се приближи до нея. Намери я, но не я закачай.
Неста остана все така неподвижна. Беше ми споделила, че и до момента не смее да влезе във ваната. Защото спомените, които й носеше…
— Тук нищо не може да те нарани — увери я Касиан. След което си пое въздух, простена тихо и се изправи на крака. Азриел се помъчи да го спре, но той го избута и тръгна към сестра ми. Като спря до нея, опря ръка на бюрото. — Нищо не може да те нарани. — Повтори.
Неста гледаше именно него, когато най-сетне затвори очи. Наклоних глава и новият ъгъл ми позволи да видя онова, което първоначално ми бе убягнало.
Неста стоеше пред картата, стиснала юмрук с камъчета и костици над нея. Касиан беше до нея, преметнал свободната си ръка през кръста й.
Фактът, че му позволяваше подобен допир… удивяваше ме колкото опръсканата с кал ръка, която бе протегнала напред. Съсредоточеното й изражение.
Очите й се движеха под клепачите, сякаш обхождаха света.
— Не виждам нищо.
— Навлез по-надълбоко — подкани я Амрен. — Намери нишката помежду ви.
Тя се напрегна, но Касиан пристъпи по-плътно до нея и сестра ми се отпусна отново.
Изтече минута. И още една.
Някакво мускулче потрепна по челото на Неста. Ръката й подскочи.
Дъхът й се учести и засвистя пронизително през зъбите й.
— Неста — обади се Касиан.
— Тихо — смъмри го Амрен.
Тъничък звук се изтръгна от гърлото на сестра ми — уплашен стон.
— Къде е, момиче?! — насърчи я Амрен. — Отвори ръка. Покажи ни.
Пръстите на Неста стиснаха още по-здраво и кокалчетата й побеляха като камъните в шепата й.
Навлизаше твърде надълбоко, каквото и да правеше…
Спуснах се към нея. Не физически, а със съзнанието си.
Ако портите в ума на Илейн бяха като от спяща градина, то тези в ума на Неста… Те бяха като портите на древна крепост — с остри, злокобни върхове. Точно на каквито си представях, че някога са набивали хора.
Ала зееха отворени. И отвъд тях…
Мрак.
Мрак, какъвто не бях виждала дори с Рисанд.
Неста.
Пристъпих в съзнанието й.
И образите ме завръхлитаха един след друг.
Армия, ширнала се чак до хоризонта. Оръжията, омразата, гигантската заплаха.
Съзрях как кралят стои над някаква карта във военната си шатра, обграден от Юриан и няколко командири. Котелът бе зад тях… в центъра на помещението.
Зърнах и Неста.
И тя беше в шатрата. Наблюдаваше краля, Котела.
Замръзнала на място.
Скована от страх.
— Неста.
Като че ли не ме чуваше, вторачила взор в тях.
Хванах я за ръката.
— Намери го. Виждам го… виждам къде е.
Лицето на Неста бледнееше, останало без кръв. Но поне обърна поглед към мен.
— Фейра.
Изцъклените й от потрес очи грейнаха от изненада.
— Да се връщаме — прошепнах й.
Тя кимна и се насочихме към изхода на шатрата. Но тогава го усетихме — и двете.
Не бе кралят, нито някой от съзаклятниците му. Нито пък Юриан, вглъбен в смъртоносната си измама. Усетихме Котела. Сякаш огромен спящ звяр отвори едното си око, доловил присъствието ни.
Почувствах как се разбужда, готов да връхлети върху Неста. Сграбчих ръката на сестра си и побягнах.
— Отвори си юмрука — наредих й, докато препускахме към железните порти на съзнанието й. — Отвори го веднага!
Тя просто продължи да тича задъхано, а чудовищната сила зад нас се надигаше все повече и повече като черна вълна.
— Отвори си юмрука или ще ни последва тук. Сега, Неста!
Чух думите, изскачайки от съзнанието й — чух ги, защото ги бях изкрещяла в шатрата.
Неста простена и пръстите й се разтвориха широко, разпилявайки камъчетата и костиците по картата.
Тя се олюля на краката си и Касиан я задържа с ръка около кръста. Движението го накара да изсъска от болка.
— Какво, по дяволите…
— Вижте — пророни Амрен.
Никоя ръка не можеше да го постигне — освен онази, надарена с магия.
Камъчетата и костиците образуваха идеален, плътен кръг около една точка от картата.
Двете с Неста пребледняхме. И двете се бяхме натъкнали на гигантските мащаби на армията. Докато Хиберн ни бе тласкал на север, докато беше губил времето ни с последните две битки…
Събирал бе цялото си войнство по западната граница с човешките земи.
На по-малко от двеста километра от дома на семейството ни.
* * *
Рис извика Таркуин и Хелион, за да ги запознае с откритието ни.