Вражеската армия превъзхождаше многократно числеността дори на трите ни обединени армии. Показах на Рисанд какво бях видяла, а той го разкри на останалите.
— Калиас ще пристигне скоро — отбеляза Хелион, прокарвайки ръце през ониксовата си коса.
— Ще трябва да доведе четирийсет хиляди войници — изтъкна Касиан. — А се съмнявам да има дори наполовина толкова.
Рис дълго време се взира в кръга от камъчета и кости върху картата. Усещах огнения му гняв — не само към Хиберн, но и към него самия, задето не се бе досетил, че кралят си играе с нас и нарочно ни води насам.
Спечелили си бяхме преимущество в последните две битки, а Хиберн си бе спечелил преимущество във войната.
Знаеше какво го чака в Средните земи.
И ни беше принудил да се съберем тук, точно на това място, за да ни изтласка на север с чудовищната си армия. Пълно опустошение от юг, заради което трябваше или да се разположим в Средните земи, или да разцепим силите си, за да избегнем опасния гъсталак и смъртоносните му обитатели.
А атакувахме ли… Все едно си търсехме смъртта.
Не бяхме толкова глупави, че да градим плановете си около Юриан, независимо от истинската му позиция във войната. Най-сигурно беше да печелим време, докато пристигнеха съюзниците ни. Калиас. Тесан.
Тамлин беше избрал страна. Но дори да беше заложил на Притиан, тепърва се налагаше да свиква войска в Двора на Пролетта, след като бях унищожила вярата на поданиците му в него.
А Мириам и Дракон…
Нямаме достатъчно време — обясни ми Рис. — Да ги издирваме и да водим армията им тук. Нищо чудно, докато се върнем, Хиберн вече да е изтребил нашата.
Оставаше ни Резбарят, ако, естествено, дръзнех да му занеса онова, което искаше. Не го споменах, не предложих.
Първо трябваше да се уверя, че е възможно, че няма да припадна от умора.
— Да починем — въздъхна Таркуин. — Ще говорим утре призори. Решенията, взети след дълъг ден, никога не са с благополучен край.
Хелион се съгласи и напусна. Трудно ми беше да не се взирам в него, да не сравнявам чертите му с тези на Люсиен. Имаха еднакви носове — смайващо еднакви. Как беше възможно толкова време никой да не бе изтъквал този факт?
Но май това беше най-малката ми грижа. Таркуин погледна свъсено картата и обяви:
— Ще намерим начин да се преборим.
Рис кимна, а Касиан кривна устни на една страна. Беше се върнал на стола си за разговора и сега държеше чаша с някаква лечебна отвара, която Азриел му беше донесъл.
Таркуин се обърна да си върви, но в този момент чифт широки рамене заприщиха входа на шатрата…
Вариан. Принцът дори не надникна към Великия си господар, насочвайки очи право към Амрен, която беше заела челното място на масата. Като че бе усетил появата й… или някой му беше докладвал. И той се беше спуснал насам.
Амрен вдигна поглед от Книгата. Червените й устни се извиха в свенлива усмивка.
По кафявата кожа на Вариан, по сребърната му броня, по късата му бяла коса още имаше кръв и мръсотия. Но като че ли не го интересуваше, защото просто закрачи към Амрен.
И никой от нас не продума, когато принцът падна на колене пред стола й, взе смаяното й лице в широките си ръце и я целуна силно.
Глава 63
Никой от нас не издържа дълго след вечеря.
Амрен и Вариан дори не си направиха труда да се присъединят.
Не. Тя просто обви кръста му с крака пред очите ни, а той стана, вдигайки я с ловко движение. Не можех да си обясня как Вариан смогна да изведе и двама им от шатрата, докато продължаваше да я целува. Амрен пък прокарваше ръце през косата му и издаваше звуци, които обезпокоително много наподобяваха мъркане.
Докато всички ги изпращахме със стъписани погледи, Рис се изсмя гърлено.
— Явно Вариан е решил така да се отблагодари на Амрен, задето ни изпрати в Адриата.
Таркуин настръхна.
— Ще се редуваме кой от нас ще се занимава с тях в почивните дни.
Касиан се изкикоти дрезгаво и надникна към Неста, все така бледа и смълчана. Онова, което беше видяла, което аз бях видяла в съзнанието й…
Размерите на вражеската армия…
— Храна или легло? — попита я той и най-откровено се почудих дали въобще го изричаше като покана.
Хрумна ми да изтъкна, че далеч не е в състояние за второто.
Неста отвърна само:
— Легло.
И в нейния изтощен отговор определено нямаше покана.
С Рис успяхме да хапнем, обсъждайки тихичко видяното. Умората тегнеше над всяка моя глътка въздух и едва доядох печеното си овнешко месо, преди да пропълзя в леглото и да припадна върху одеялата. Рис ме събуди само за да свали ботушите и жакета ми.