На сутринта. Щяхме да измислим решение на сутринта. Щях да говоря с Амрен как най-сетне да призовем Бриаксис, за да ни помогне с унищожението на онази армия.
Може би нещо ни убягваше. Някой друг начин за спасение, освен обезвреждащото заклинание.
Сънищата ми бяха като избуяла градина; свирепи трънаци раздираха кожата ми, докато се препъвах през нея.
Сънувах сюриела, усмихнат и кървящ. Сънувах как Тъкачката разкъсва Ианта, докато жрицата още пищи. Сънувах лорд Грейсън — толкова смъртен и млад; стоеше в единия край на лагера и привикваше Илейн с ръка. Казваше й, че е дошъл за нея. Да я прибере у дома. Както и че е намерил начин да й върне предишния облик — отново да я преобрази в човек.
Сънувах тъмния Котел, дремещ в шатрата на краля… Как се разбужда, докато, невидими за околните, с Неста го наблюдаваме.
Как отвръща на погледите ни. Разпознава ни.
Усещах как ме пронизва с очи дори в сънищата ми. Как плъзва древно, черно пипало към мен…
Подскочих в леглото.
Голото тяло на Рис обгръщаше моето, а лицето му беше смекчено от съня. Заслушах се в черния мрак на шатрата.
Навън пращяха огньове. Войниците на пост си шушукаха сънливо. Вятърът въздишаше по платнените стени на шатрите, брулейки знамената по върховете им.
Напрегнах слуха си още повече и плъзнах поглед през тъмнината.
Кожата на ръцете ми настръхна.
— Рис.
Той се събуди мигновено и се надигна в леглото.
— Какво има?
— Нещо… — Ослушвах се толкова съсредоточено, че ушите ми изтръпваха от напъна. — Нещо е дошло през нощта. Нещо не е наред.
Той стана, нахлузи панталона и колана с ножовете си. Все така заслушана, и аз последвах примера му. Разтрепераните ми пръсти закопчаха непохватно катарамите.
— Сънувах нещо — прошепнах в мрака. — Сънувах Котела… че пак ни наблюдава.
— Проклятие!
Думата напусна гърлото му като остра въздишка.
— Май сме отворили някаква врата — пророних, натиквайки крака в ботушите си. — Май… май…
Без да довърша изречението си, полетях към изхода на шатрата и Рис ме последва. Неста. Трябваше да намеря Неста…
Златистокестенява коса проблесна на светлината от огньовете, сестра ми вече препускаше към мен, облечена все още по нощница.
— И ти си го чула — промълви тя.
Чула — не бях чула нищо, но усещах…
Дребната фигура на Амрен се стрелна иззад една шатра. Беше нахлузила мъжка риза — тази на Вариан. Стигаше й чак до коленете, а собственикът й крачеше след Амрен, гол до кръста като Рис и също толкова недоумяващ.
Босите крака на Амрен бяха оваляни в кал и трева.
— Силата му е тук. Чувствам как се прокрадва наоколо. Оглежда.
— Котелът — свъси вежди Вариан. — Но… събудил ли се е?
— Бръкнахме твърде надълбоко — отвърна Амрен. — Вече не само ние знаем неговото местоположение, но и той нашето.
Неста вдигна ръка.
— Слушайте.
И тогава наистина го чух.
Примамлива песен, сбор от ноти, изпети от глас, едновременно мъжки и женски, млад и стар, плашещ и обаятелен…
— Не чувам нищо — обади се Рис.
— Ти не си възкресен — озъби му се Амрен.
За разлика от нас. От нас трите…
Котелът наново запя прелъстителната си песен.
Дори костите ми настръхнаха от страх.
— Какво иска?
Долових как се отдръпва, как се оттегля в нощта.
Азриел изникна от една сянка.
— Какво е това? — процеди той.
Вдигнах вежди.
— Чуваш ли го?
Сенкопоецът поклати глава.
— Не. Но сенките, вятърът… Укриха се.
Котелът пак поде песента.
Отдалечаваше се.
— Май си тръгва — прошепнах.
Касиан се запрепъва към нас с ръка на гърдите. Мор го следваше по петите. Двете дори не се погледнахме, докато Рис им обясняваше. Докато всички стояхме заедно в сърцето на нощта…
Котелът изпя един прощален акорд и замлъкна.
Неземното присъствие, тежестта му… изчезнаха.
Амрен въздъхна.
— Хиберн и преди знаеше къде се намираме. Котелът вероятно е пожелал да погледне сам за себе си. След като нарушихме съня му.
Потрих лицето си.
— Дано не го видим повече.
Вариан килна глава.
— Значи, вие трите… понеже той ви е възкресил, сте способни да го чувате? Да го усещате?
— Явно да — отвърна Амрен, видимо готова да го издърпа обратно в шатрата им, за да довършат онова, което несъмнено още правеха, когато всички ние изскочихме от леглата си.
Азриел обаче попита тихо:
— Ами Илейн?
Нещо студено пропълзя през тялото ми. Неста само впери очи в Азриел. А когато най-накрая ги откъсна…
Сестра ми препусна през калта.
Босите й крака оплискаха и мен, докато хвърчахме заедно към шатрата на Илейн.