— Илейн…
Неста отмести крилата на входа.
И спря толкова внезапно, че се блъснах в нея. Шатрата… шатрата беше празна.
Неста влетя вътре, вдигайки одеяла и възглавници, но сестра ни сякаш беше потънала вдън земя.
— Илейн!
Завъртях се обратно към лагера и заоглеждах близките шатри. С един поглед предадох на Рис какво бяхме намерили в тази на Илейн. В ръката му се появи илириански меч и в следващия миг другарят ми се ответря нанякъде.
Азриел ме подмина, влизайки безцеремонно в шатрата, където Неста му изръмжа предупредително. Той напълно я пренебрегна, сви крила плътно до гърба си, за да се събере в тясното помещение, и коленичи пред кревата, плъзвайки белязана ръка по измачканите завивки.
— Още са топли.
Отвън Касиан раздаваше заповеди на разбуждащите се войници.
— Котелът — пророних. — Котелът се отдалечаваше, като че отиваше някъде…
Неста вече препускаше към мястото, откъдето бе долетял гласът му. Откъдето Котелът бе примамил Илейн.
Знаех как.
Бях го сънувала.
Грейсън, застанал в единия край на лагера, въоръжен с обещания за любов и изцерение.
Тъкмо достигахме горичката, до която лагерувахме, когато Рис се материализира от нощта, прибрал меча в ножницата на гърба си. Носеше нещо в ръцете си. Никаква емоция не се четеше по преднамереното му, непроницаемо изражение.
Неста издаде звук, наподобяващ вопъл, и в същия миг осъзнах какво бе открил в началото на гъсталака. Какво бе захвърлил Котелът, забързан обратно към хибернския военен лагер. Или нарочно изпуснал като подигравателен подарък.
Тъмносинята пелерина на Илейн, все още затоплена от тялото й.
Глава 64
Неста седеше в моята шатра, положила глава в дланите си. Нито продумваше, нито помръдваше. Сякаш се беше свила навътре в себе си, мъчейки се да запази самообладание — така поне изглеждаше. А аз така се чувствах.
Илейн — пленница на хибернската армия.
Неста беше откраднала нещо жизненоважно от Котела. А в онези моменти, в които тя го издирваше по наша молба… Котелът бе научил какво е жизненоважно за нея.
И й го бе отмъкнал като отплата.
— Ще си я върнем — изграчи Касиан, седнал върху заоблената странична облегалка на канапето в другия край на малкото общо помещение, откъдето я наблюдаваше внимателно.
Рис, Амрен и Мор щяха да се срещнат с другите Велики господари, за да ги уведомят за случилото се. Да проверят дали те не знаят нещо. Дали не могат да ни помогнат.
Неста свали ръце и вдигна глава. Очите й бяха зачервени, устните й — стиснати.
— Не, няма. — Тя посочи картата върху масата. — Видях онази армия. Размерите й, воините в нея. Видях всичко и никой от вас не е способен да се промъкне до сърцевината й. Дори ти. — Додаде тя, когато Касиан отново отвори уста. — Особено ранен.
А като се замислех какво можеше да причини Хиберн на Илейн, какво й причиняваше вече…
Сякаш в отговор на някакъв безмълвен диалог Азриел се обади от сенките до входа на шатрата:
— Аз ще я доведа.
Неста плъзна поглед към сенкопоеца. Лешниковите очи на Азриел сияеха в златисто сред сенките.
— И ще умреш — отсече Неста.
Азриел просто повтори с блеснал от ярост поглед:
— Ще я доведа.
С помощта на сенките можеше и да съумее да се прокрадне сред армията. Но като че ли забравяше предпазните заклинания и древната магия на краля и Котела…
За миг в съзнанието ми просветна споменът за боите, които Илейн ми беше купила със спестените си пари. Червеното, жълтото и синьото, с които бях изрисувала скрина в колибата ни. От години не бях докосвала четката, тъй като не исках да харча пари за себе си… ето защо Илейн ги беше похарчила вместо мен.
Станах. И срещнах разлютения поглед на Азриел.
— Идвам с теб — обявих.
Той само кимна.
— Няма да успеете да се промъкнете достатъчно навътре в лагера — предупреди ни Касиан.
— Ще вляза, и то без никой да ме спре.
Приятелите ми сбърчиха вежди насреща ми, а аз се преобразих. Не покрих лицето си с магическа маска, а направо измених чертите му.
— Мамка му! — процеди Касиан, щом приключих.
Неста се изправи.
— Може вече да знаят, че е мъртва.
Ала в този момент се бях сдобила с лицето на Ианта, с косата й. Трикът изцеди почти напълно и бездруго изчерпаната ми магия. Опитах ли още нещо… вероятно нямаше да ми остане достатъчно дори за да задържа чертите й върху лицето си. Но имаше и други начини да постигна необходимото.
— Трябва ми един от Сифоните ти — казах на Азриел. Синьото беше малко по-наситено, но посред нощ… едва ли щяха да забележат разликата.