Той протегна отворена ръка към мен. В дланта й се появи плосък син камък и той ми го подхвърли. Стиснах го в юмрук и силата му запулсира във вените ми, подобно на чудновато сърце.
Сетне надзърнах към Касиан.
— Къде е ковачът?
* * *
Ковачът на военния лагер не ми зададе никакви въпроси, когато му подадох сребърните свещници от шатрата ми и Сифона на Азриел. Когато го помолих да ми изработи диадема. Час по-скоро.
На простосмъртен ковач поръчката ми можеше да му отнеме доста време, даже дни. Но елфическите…
През това време Азриел отиде до жрицата на лагера и поиска една от робите й. Не беше точно същата като на Ианта, но задоволително сходна. Никой не дръзваше да се взира прекалено втренчено във Върховна жрица. Да я разпитва.
Тъкмо поставях диадемата върху качулката си, когато Рис влезе тихо в шатрата ни. Азриел точеше Изповедника с безпощадна съсредоточеност, а Касиан подготвяше оръжията, които щях да скрия под робата си, в ножниците на илирианския си боен костюм.
— Ще долови силата ти — заявих на Рис, преди да е продумал.
— Знам — отговори дрезгаво той.
И тогава разбрах нещо — другите Велики господари не можеха да ни помогнат.
Ръцете ми затрепериха. Съзнавах шансовете си. Съзнавах какво ме чака във вражеския лагер. Съзряла го бях в съзнанието на Неста още преди часове.
Рис скъси разстоянието помежду ни и стисна ръцете ми. Впери поглед в мен, не в лицето на Ианта, сякаш виждаше душата ми изпод чуждия облик.
— Лагерът е обграден с предпазни заклинания. Не можеш да се ответрееш вътре. Ще се наложи да влезеш пеша. И да излезеш по същия начин. После ще можеш да се ответрееш дотук.
Кимнах.
Той ме целуна леко по челото.
— Ианта предаде сестрите ти — рече той с рязък, непоколебим глас. — Съвсем удачно е да я използваш, за да си върнеш Илейн.
Рис обхвана лицето ми с длани и приближи носа си до моя.
— Не се разсейвай. Не се бави. Ти си воин, а воините знаят как да подбират битките си.
Кимнах до лицето му.
Той изръмжа.
— Взеха нещо наше. А ние не прощаваме подобни престъпления.
Силата му забушува покрай мен, обгърна ме.
— Не се страхувай — пророни Рис. — Не се колебай. Не се предавай. Влез, вземи я и се върни при нас.
Кимнах отново, без да откъсвам очи от неговите.
— Не забравяй, че си вълчица. И никой не може да те натика в клетка.
Той ме целуна по челото още веднъж и кръвта ми закипя, нададе стръвен вълчи вой.
Заех се да закопчавам оръжията, които Касиан беше подредил в спретнати редици по масата, а Рис ми помогна с каишките и катарамите, разполагайки ги така, че да не се открояват под робата. Не можех да вместя единствено илирианския меч, нямаше как да го скрия на леснодостъпно място. Касиан ми даде някакъв кинжал вместо него.
— Вкарваш нея, изкарваш и двете, сенкопоецо — нареди Рис на Азриел, когато се изправих до него, привиквайки с тежестта на оръжията по себе си и широката роба над тях. — Не ме е грижа колко ще е потребно да избиеш за целта. Само ги изведи и двете.
Азриел кимна с мрачно, сериозно изражение.
— Разчитай на мен, Велики господарю.
Тържествени думи, тържествени звания.
Хванах белязаната ръка на Азриел, чувствайки напора на Сифона му върху качулката на робата ми. Двамата погледнахме към Рис, после към Касиан и Неста — и към Мор, която се появи задъхана на входа на шатрата. Очите й попаднаха върху мен, след това и върху сенкопоеца, и лумнаха от изумление и страх…
Но в следващия миг вече ни нямаше.
Тъмният вятър на Азриел бе различен от този на Рис. По-студен. По-режещ. Разсичаше света като острие, като копие, устремено към вражеския лагер.
Нощта още господстваше над небето, а до зората оставаха около два часа, когато Азриел ни приземи в гъста гора на билото на един хълм, откъдето се виждаше периферията на внушителния лагер.
Кралят използваше същите заклинания, с които Рис бе защитил Веларис и собствените ни сили. Заклинания, които го скриваха от нежелани погледи и отпращаха случайни минувачи.
Благодарение на насоките от Неста се приземихме отвъд периметъра им. Попаднахме на място с идеален изглед към войнишкия град, ширнал се под нощното небе.
Лагерните огньове бяха многобройни като звездите. Незнайни зверове се зъбеха и ръмжаха, изпъвайки веригите си. Не се мяркаше краят на страховитата армия, опасла земята така, сякаш смучеше жизнените й сили.
Азриел безмълвно се сля с мрака, докато не се превърна просто в моя сянка.
Позагладих с длани светлата роба на жрицата, нагласих диадемата върху главата си и се запромъквах надолу по склона.