Към сърцето на хибернската армия.
Глава 65
Първото изпитание щеше да е най-опасно, но пък щеше да ни подсигури най-важната информация.
Трябваше да мина през стражите в началото на лагера, където щях да науча дали са разбрали за смъртта на Ианта. И с какво влияние се ползваше Върховната жрица тук.
Изражението ми напомняше онази красива, блажена маска, която тя винаги носеше залепена на лицето си. Вдигнах подобаващо глава и завъртях пръстена си от Рис, сложен на другата ми ръка, но обърнат надолу. Позволих на сребърните гривни, които Азриел бе взел от лагерната жрица, да задрънчат шумно върху китките ми, както беше правила тя — досущ като котка със звънче на каишката.
Домашен любимец — Ианта навярно бе просто домашен любимец на краля.
Не виждах Азриел, но го усещах, сякаш Сифонът, представящ се за бижуто на Ианта, ни свързваше. Той се стрелкаше от сянка на сянка, ту пред мен, ту зад мен.
Когато Ианта изникна с напета походка от мрака, шестимата стражи от двете страни на входа я измериха с неприкрита омраза. Укротих сърцето си и се превърнах в нея — кокетна и престорено свенлива, суетна и хищна, благочестива и изкусителна.
Не ме спряха, докато минавах между тях, озовавайки се на дългата алея, прорязваща необятния лагер. Не ме изгледаха объркано, нито като че очакваха нещо от мен.
Въпреки това не посмях да отпусна рамене, да въздъхна от облекчение. Закрачих по широкия път, обточен с палатки и ковачници, огньове и… и неща, към които не дръзвах да надникна дори когато странни звуци ме връхлитаха откъм тях.
На фона на това място Дворът на Кошмарите приличаше на човешка гостна, пълна с целомъдрени девойки с бродерии в ръце.
А някъде из тази преизподня… Илейн. Дали Котелът я беше предал на краля? Или още се намираше в някой междинен свят, пленница в мрачното измерение на Котела?
Видяла бях шатрата на краля в съзнанието на Неста. Но там не ми се стори толкова отдалечена, колкото сега; издигаше се като титаничен, бодлив звяр в центъра на лагера. Проникването в нея щеше да е осеяно с нови препятствия.
Ако изобщо стигнехме дотам, без да ни заловят.
Късният нощен час беше преимуществото ни. Будните войници или се бяха отдали на потресаващи деяния, или дежуреха, нетърпеливи да дойде и техният ред. Останалите спяха.
С всяка нахакана стъпка към сърцето на лагера, придружена от дрънченето на цял куп бижута, се чудех как е възможно Хиберн да се нуждае от почивка.
Незнайно защо бях решила, че не им е потребна, че хибернските воини са митични същества с неизчерпаема сила и гняв.
Но очевидно и те се уморяваха. Хранеха се. Спяха.
Навярно не толкова дълбоко и дълго, колкото човеците, но все пак до съмване имаше цели два часа, така че късметът бе с нас. След като слънцето прогонеше сенките обаче… След като осветеше някои от пробойните в дегизировката ми…
Трудно ми бе да оглеждам палатките и шатрите по пътя ни, да слушам звуците на лагера, докато в същото време се преструвах на някого, който напълно беше свикнал с тях. Не знаех дали Ианта изобщо има шатра тук, дали й е позволено да доближава краля по свое желание.
Съмнявах се — едва ли беше възможно просто да влезем в личната му шатра и да открием Илейн.
Колосален огън тлееше и пукаше в близост до центъра на лагера, а гуляйджийската шумотевица ни пресрещна много по-рано, преди да го видим с очите си.
Само за част от секундата осъзнах, че повечето войници всъщност не спяха.
Бяха се струпали тук.
И празнуваха.
Едни танцуваха във вещерски кръгове около огъня и разкривените им силуети приличаха на пъклени сенки, вихрещи се в нощния мрак. Други лочеха бира от гигантски дъбови бурета, които мигновено разпознах — идваха право от запасите на Тамлин. Трети се гърчеха едни върху други, а четвърти само ги зяпаха.
Но сред смеха, песните, музиката и грохота на големия огън… Писъци.
Някаква сянка стисна рамото ми, напомняйки ми да не бягам.
Ианта не би избягала, не би се смутила.
Писъкът отекна наново и устата ми пресъхна.
Не можех да го понеса, да го допусна, да зърна какво й причиняват…
Ръката на Азриел, само че изтъкана от сенки, прихвана моята, придърпвайки ме по-близо. Невидимото му тяло излъчваше ярост.
Тръгнахме, кръжейки бавно около вакханалията, и пред очите ни се разкриха още по-ужасяващи картини. Крясъците…
Не идваха от Илейн.
Не Илейн висеше от рамката до импровизиран гранитен подиум.
Беше момиче от Децата на благословените, младо и стройно…
Коремът ми се сви на топка, заплашвайки да изскочи през гърлото ми. До него бяха окачени още две. Ако съдех по прегърбените им стойки, по раните върху голите им тела…