Клер. Бяха ги измъчвали също като Клер. И също като нея ги бяха запокитили тук да гният, да ги накълват гарваните призори.
Пищящото момиче бе издържало най-дълго.
Не можех. Не можех… не можех да го зарежа тук…
Но застоях ли се, щяха да забележат. А провокирах ли вниманието им…
Имах ли сили да живея с тази мисъл? Вече бях убила двама невинни, за да спася Тамлин и народа му. Изоставех ли момичето тук, за да спася сестра си, все едно го убивах собственоръчно…
Не го познавах. Дори не го познавах…
— Кралят те търсеше — провлачи твърд мъжки глас.
Завъртях се и видях Юриан да излиза измежду две палатки, закопчавайки ножницата си. Надникнах към подиума. И сякаш невидима ръка разсея пушека…
Върху гранита седеше кралят на Хиберн. Беше се разположил в стола си, подпрял глава на юмрук, откъдето наблюдаваше гуляя, разврата, изтезанията със смътно наслаждение на лице. Сервилната тълпа от време на време вдигаше тост в негова чест или му се кланяше.
Накарах гласа си да омекне, вливайки му онази противна мелодичност.
— Имах работа със сестрите ми.
Юриан се вторачи изпитателно в мен, в Сифона на главата ми.
Усетих мига, в който ме разпозна. Кафявите му очи проблеснаха — едва.
— Къде е тя? — пророних.
Той се усмихна самонадеяно. Не на мен, а заради околните.
— От седмици копнееш по мен — измърка. — Дръж се подобаващо.
Гърлото ми се стегна. Въпреки това сложих ръка на предмишницата му и пристъпих към него, пърхайки с мигли.
Той изсумтя насмешливо.
— Не ми се вярва така да си спечелила сърцето му.
Сдържах раздразнението си.
— Къде е?
— В безопасност. Невредима.
От последната дума гърдите ми хлътнаха.
— Но не за дълго — побърза да добави Юриан. — Появата й пред Котела го учуди. Затвори я на сигурно място и дойде тук да помисли какво да прави с нея. И как да отмъсти на теб.
Плъзнах ръка нагоре по ръката му и я отпуснах върху сърцето му.
— Къде. Е. Тя.
Той се приведе към мен като за целувка и доближи устни до ухото ми.
— Имаше ли благоразумието да я убиеш, преди да вземеш кожата й?
Вкопчих ръце в жакета му.
— Получи си заслуженото.
Долових усмивката му до ухото си.
— Сестра ти е в неговата шатра. Окована със стомана и една малка магийка от любимата му книга.
По дяволите! По дяволите! Съжалих, че не бях взела със себе си Хелион, който можеше да разтури почти всяка…
Юриан хвана брадичката ми между палеца и показалеца си.
— Ела в шатрата ми, Ианта. Покажи ми на какво е способна сладката ти уста.
С мъка устоях да не се отдръпна, но позволих на Юриан да постави ръка на кръста ми. Той се изкикоти.
— Май си носиш стомана. Значи, нямаш нужда от моята.
Усмихнах му се приветливо.
— Ами момичето на рамката?
Очите му притъмняха.
— Имало е много преди нея и още много ще минат оттам.
— Не мога да я оставя така — процедих през зъби.
Юриан ме поведе през лабиринта от палатки към вътрешния кръг.
— Сестра ти… или тя. Няма как да измъкнеш две момичета оттук.
— Доведи ми я и ще намеря начин.
— Кажи, че искаш да се помолиш на Котела, преди да се оттеглим — прошепна ми той.
Примигнах, проумявайки, че наблизо имаше стражи, а зад тях се издигаше огромната шатра с цвят на кост. Стиснах ръце пред себе си и казах на Юриан:
— Преди да се… оттеглим, бих искала да се помоля на великия Котел. Да му благодаря за днешната щедрост.
Юриан се смръщи — разгорещен мъж, чиято плячка отлагаше най-хубавото.
— Побързай — настоя, кимвайки към стражите от двете страни на входа.
Хванах погледа, който им хвърли — типично мъжки. Войниците ме пуснаха с пошли усмивки на лица.
И понеже бях Ианта… отвърнах и на двама им със знойна усмивка, сякаш си ги набелязвах за завоевание, различно от онова, заради което те самите идваха в Притиан.
Този отдясно ми се ухили с готовност.
„По-късно — казах му с очи. — Като приключа с човека.“
Той понагласи колана си, докато минавах покрай него, влизайки в шатрата.
Вътре беше тъмно — и студено. Като небето преди зазоряване.
Нямаше метални мангали, нито купи с елфическа светлина. А в центъра на просторното помещение… дебнеше черна сила, поглъщаща и малкото светлина. Котелът.
Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.
Юриан прошепна в ухото ми:
— Имаш пет минути да я изведеш. Води я към западния край на лагера, където скалите провисват над реката. Ще те чакам там.
Примигнах в отговор.
Усмивката на Юриан бе като бяла резка в мрака.
— Ако чуете писъци, не се стряскайте. — Така щеше да отклони вниманието на войниците. Той се подсмихна към сенките. — Дано можеш да носиш трима, сенкопоецо.