Азриел не потвърди присъствието си, нито пък, че го е чул.
Юриан пак впери очи в мен.
— Запази един кинжал за собственото си сърце. Ако те заловят жива, кралят ще… — Той поклати глава. — Не им позволявай да те заловят жива.
Сетне изчезна.
Секунда по-късно Азриел излезе от гъстите сенки в ъгъла на шатрата. Кимна с брадичка към завесите в дъното. Аз започнах да напявам една от множеството молитви на Ианта, благозвучна реч, която хиляди път бях слушала в Двора на Пролетта.
Докато я изпълнявах, хукнах след Азриел по килимите, заобикаляйки маси и други мебели.
Той дръпна завесата…
Илейн беше по нощница. Устата й беше запушена, китките — оковани в стомана с виолетово сияние. Като ни съзря — Азриел и мен, тя изцъкли очи…
Върнах собствения си облик и долепих показалец до устните си, а Азриел коленичи пред нея. През цялото време не прекъсвах молебствието си, умолявайки Котела за плодовита утроба, и така нататък, и така нататък…
Азриел отпуши внимателно устата й.
— Ранена ли си?
Тя поклати глава, без да откъсва облещени очи от него, сякаш още не можеше да повярва, че го вижда.
— Дойдохте да ме спасите.
Сенкопоецът кимна.
— Побързайте — прошепнах и продължих с молитвата.
Имахме време едва до края й.
Сифоните на Азриел проблеснаха и онзи върху главата ми се нагря.
Но магията му не постигна нищо, когато се сблъска с оковите. Нищо.
От молебствието оставаха още няколко стиха.
Китките и глезените й бяха оковани. Нямаше как да избяга, ако не я освободяхме.
Протегнах ръка към нея и затърсих в съзнанието си нишката към силата на Хелион, с която да уязвя магията на краля. Но моята собствена беше изчерпана, намираше се в окаяно положение…
— Нямаме време — подкани ни Азриел. — Той идва.
Отвън долетяха писъци и викове.
Азриел вдигна Илейн на ръце, премятайки окованите й китки около врата си.
— Дръж се здраво — нареди й. — И не издавай нито звук.
Бесен лай раздра нощта. Съблякох робата и прибрах Сифона на Азриел в джоба си, хващайки двата ножа.
— Отзад ли ще минем?
Той кимна.
— Бъди готова да бягаш.
Сърцето ми запрепуска. Погледът на Илейн прескочи няколко пъти между двама ни, но тя дори не потрепна. Не се сви от страх.
— Бягай и не спирай за нищо на света — нареди ми сенкопоецът. — Към западния край на лагера, към скалата.
— Ако Юриан се забави с момичето…
— Вие тръгвате. Аз ще го взема.
Въздъхнах и се приготвих.
Лаят и ръмженето се усилиха — приближаваха се.
— Сега! — изсъска Азриел и се втурнахме.
Сифоните му лумнаха и платнената задна стена на шатрата се стопи. Изхвърчахме през дупката, преди близките стражи да ни забележат.
Всъщност така и не ни видяха. Само се взираха в дупката.
Азриел ни бе превърнал в невидими, обвил ни беше в сенки.
Препуснахме измежду палатките, летейки през тревата и калта.
— Побързай — прошепна ми той. — Сенките няма да издържат дълго.
Защото на изток, зад нас… слънцето започваше да изгрява.
Оглушителен вой прониза гаснещата нощ. Осъзнали бяха какво сме сторили… че сме се промъкнали тук. И макар да не ни виждаха, хрътките на Хиберн ни надушваха.
— По-бързо — пришпори ме Азриел.
Земята зад нас затрепери. Не дръзнах да погледна.
Наближихме стойка с оръжия. Аз прибрах ножовете си в движение и грабнах лък с колчан стрели. Ясенови стрели.
Преметнах ги през рамо и стрелите изтракаха една в друга. Заредих една в лъка.
Азриел свърна рязко вдясно зад някаква палатка.
Преди и аз да се скрия зад нея… се обърнах и стрелях.
Към най-близкото куче — всъщност не беше куче, дадох си сметка, докато стрелата летеше към главата му.
По-скоро приличаше на нещо, сродно на нагите — чудовищна, люспеста твар, препускаща на четири крака; озъбеното му змийско лице беше пълно с резци, способни да строшат и кокал…
Стрелата прониза гърлото му.
Съществото се сгромоляса и аз се шмугнах зад палатката, следвайки Азриел към все още тъмнеещия западен хоризонт.
Заредих нова стрела в лъка.
Преследваха ни още три звяра. И ни настигаха с всяка гибелна стъпка…
Усещах ги около нас — хибернски командири препускаха редом с хрътките, защото те самите още не ни виждаха. Макар че стрелата ми им беше издала разстоянието, на което се намирахме. Но ако кучетата ни настигнеха… командирите щяха да се появят. Да ни убият или да ни завлекат нанякъде.
Ред след ред палатки полека се пробуждаха от врявата в центъра на лагера.