Сякаш вълна пробяга през въздуха и ме подтикна да вдигна очи. Дъжд от ясенови стрели почерни зората, толкова много, че несъмнено преследвачите ни ги бяха изстреляли в сляп опит да улучат когото и да било…
Синият щит на Азриел потрепери от ударите, но удържа. Сенките ни обаче потръпнаха и се разсеяха.
Хрътките ни настигаха — две се отцепиха от глутницата, отклонявайки се в едната посока. За да ни тласнат в другата досущ като стадо.
Към скалата в края на лагера. Много, много висока скала, под която бушуваше безпощадна река.
А на ръба й, загърнато в тъмна пелерина…
Момичето.
Юриан го беше оставил, за да го вземем. А той самият къде беше отишъл… нямах представа.
Иззад гърбовете ни, изпълвайки въздуха сякаш с магия… кралят проговори:
— Колко храбри крадци — провлачи гласът му отвсякъде и отникъде. — Чудя се как да ви накажа?!
Бях сигурна, че заклинанията действат само до ръба на скалата. Ръмженето на кучетата го потвърди; като че разбираха, че плячката им ще се измъкне след стотина метра. Ако успеехме да скочим достатъчно надалеч, за да се спасим от тях.
— Погрижи се за нея, Азриел — помолих задъхано сенкопоеца. — Аз ще поема другото момиче.
— Всички ще…
— Това е заповед.
Пътят ни към скалния ръб и свободата отвъд него беше чист…
— Трябва да…
Думите ми секнаха.
Усетих удара преди болката. Прогарящ, огнен спазъм, който превзе рамото ми. Ясенова стрела…
Краката ми се подкосиха, оплискани от кръв, и се стоварих върху скалистата земя с такава сила, че костите ми простенаха. Азриел изруга, но Илейн се загърчи в ръцете му и…
Хрътките изникнаха след секунда.
Стрелях по едната и рамото ми изпищя в агония. Звярът се сгромоляса, освобождавайки зрителното ми поле.
Кралят вървеше спокойно сред редиците от палатки, сякаш сигурен в залавянето ни. В едната си ръка носеше лък. Онзи, чиято стрела стърчеше от рамото ми.
— Доскучава ми от изтезания — продължи да размишлява с усилен глас той. — Поне от традиционните. — Всяка негова стъпка беше бавна, премерена. — О, как ще бесува Рисанд. Каква паника ще го обземе. Другарката му най-сетне е решила да ме навести.
Преди да предупредя Азриел, че трябва да побърза, другите две кучета ме връхлетяха.
Едното скочи право към мен. Вдигнах лъка си, за да посрещна с него челюстите му.
Звярът го прекърши надве и изплю дървото. Посегнах за един от ножовете си, но тогава и второто куче ме нападна…
Грохотен рев ме оглуши, карайки главата ми да забучи. И едната хрътка изхвърча от мен.
Познавах този рев, познавах…
Звяр със златиста козина и извити рога помете кучетата.
— Тамлин — пророних, но зелените му очи се присвиха.
„Бягай“, казваше ми сякаш.
Ето кой бе тичал до нас. Мъчейки се да ни намери.
Хрътките го нападнаха и той ги заразкъсва със зъби, нокти и рога. Кралят спря на място и макар да беше надалеч, съвсем ясно съзрях стъписаното му изражение.
Веднага. Трябваше да избягам веднага…
Изправих се на разтреперани крака и измъкнах стрелата от рамото си с приглушен писък. Бяха минали само няколко секунди, но Азриел се появи до мен…
Той ме хвана за яката и мрежа от синя светлина полепна по рамото ми. Притисна раната ми, за да не кърви, осигурявайки ми нещо като временна превръзка, докато стигнем до лечител…
— Трябва да излетиш — рече задъхано сенкопоецът.
Наближаваха ни още шест кучета. Тамлин продължаваше да се бори с първите две — и засега удържаше фронта.
— Налага се да полетим — повтори Азриел, извръщайки поглед към краля, който отново тръгна към нас с подигравателно лежерна крачка. — Ще успееш ли?
Момичето още стоеше на ръба на скалата. Гледаше ни с изцъклени очи, докато вятърът брулеше черната му коса.
Никога не бях излитала със засилка. Та аз едва смогвах да се задържа в небето…
Дори Азриел да вземеше момичето в свободната си ръка…
Не си позволих да обмислям този вариант. Можех да полетя. Само колкото да се отдалечим от скалата и периметъра на заклинанието. А оттам щях да ни ответрея.
Тамлин нададе болезнен вой, последван от още един оглушителен рев. И останалите кучета го бяха стигнали. Той обаче продължаваше да се бие със същата ярост, не отстъпваше нито със сантиметър…
Призовах крилата си. Тежестта им веднага ме затегли към земята… Дори с превръзката от Сифона, остра болка проряза обтегнатите ми мускули.
Задишах през стиснати зъби, а Азриел се спусна напред, разпервайки крила. На изпъкналия скален ръб нямаше достатъчно място, за да отлетим заедно. Погълнах с очи всяко негово движение, размаха на крилата му, ъгъла на тялото му.