— Хвани се за него! — нареди Илейн на облещеното човешко момиче, когато Азриел полетя с тътен към нея.
Момичето приличаше на кошута, която всеки момент щеше да бъде повалена от вълк.
И не протегна ръце, щом я наближиха.
Илейн й изкрещя:
— Ако искаш да живееш, хвани се веднага!
Момичето пусна пелерината си и отвори широко ръце.
Черната му коса се развя зад Азриел, заплитайки се в крилата му, и сенкопоецът го издигна почти насила в небето. Но докато препусках, видях как белите ръце на Илейн стисват девойката през врата, вкопчвайки се здраво в нея.
Точно навреме.
Една от хрътките се изскубна от Тамлин с мощен скок. Аз се приведох в готовност да посрещна атаката й.
Ала тя не се устреми към мен. Препусна към скалния ръб и скочи…
Ревът на Азриел отекна в бездната, когато звярът се блъсна в него, раздирайки с безжалостни нокти гръбнака му, крилата му…
Момичето изпищя, но Илейн не остана безучастна. Докато Азриел се бореше да ги задържи във въздуха, сестра ми заби яростен ритник в лицето на хрътката. В окото й. И още един. И още един.
Съществото изрева, а Илейн наново го изрита с босия си, кален крак. Този път ударът беше точен.
С болезнен лай кучето откачи нокти от Азриел — и полетя в пропастта.
Толкова бързо. Всичко се случи толкова бързо. И толкова кръв шурна от гърба му, от крилата му…
Азриел съумя да се задържи във въздуха. Синя светлина обгърна раните му. Спря кръвта, укрепи крилата му. Все още препусках към ръба на скалата, когато той завъртя пребледняло от болка лице към мен, стиснал здраво двете момичета.
И съзря какво ме гони. Каква част от скалата ми оставаше да пробягам. За пръв път, откакто го познавах, прочетох ужас в очите му.
Разперих крила и вятърът отлепи краката ми от скалата, но само след миг пак се забиха в нея. Залитнах, ала продължих да бягам, да размахвам крила с пищящ от болка гръб…
Още една хрътка се изтръгна от лапите на Тамлин. И се стрелна по тясната издадена скала, дращейки камъка с нокти. Можех да се закълна, че чух кикота на краля зад нея.
— По-бързо! — изрева Азриел. Раните му прокървяваха с всеки размах на крилата му. Виждах зората през дупките по ципата им. — Издигай се!
Грохотните стъпки на кучето по петите ми отекнаха в камъка.
Краят на скалата се приближаваше заплашително. А отвъд него — пропаст. И знаех, че звярът ще скочи след мен. Кралят със сигурност му беше заповядал да ме залови по един или друг начин, дори тялото ми да се озовеше разбито в реката далеч, далеч под нас. От тази височина щях да се размажа като яйце, пуснато от върха на кула.
А всичко, което оцелееше от мен, кралят щеше да задържи живо и будно — също както бе сторил с Юриан.
— Дръж крилата във въздуха!
Разпънах ги докрай. От ръба ме разделяха трийсетина стъпки.
— Вдигай краката!
Двайсет стъпки. Слънцето се показа иззад източния хоризонт, позлатявайки окървавената броня на Азриел.
Кралят изстреля още една стрела — две. Едната полетя към мен, а втората към открития гръб на Илейн. Азриел отклони и двете със синия си щит. Не надникнах да проверя дали защитата на Сифоните обхващаше и Тамлин.
Десет стъпки. Размахах крила, макар и мускулите ми да пищяха от болка, макар раната ми да кървеше дори през магическата превръзка. Размахах ги и призовах порива на вятъра под краката си; въздухът изпълни жилавата им мембрана, а костите и сухожилията им се напрегнаха почти до пръсване.
Краката ми се издигнаха от земята. И отново думнаха върху нея. Размахах още по-отривисто крила, мъчейки се да излетя с вятъра. А звярът ме настигаше неумолимо.
Пет стъпки. Знаех — знаех, че която и сила да бе породила у мен желанието да летя… Някак бе предусещала точно този миг. Всичко — всичко беше заради този миг.
И когато от ръба на скалата ме деляха едва три стъпки… Топъл вятър, целунат от люляк и свежа трева, лумна изпод мен. Пролетен вятър. Тласна ме нагоре, изпълни крилата ми.
Краката ми се издигнаха. И продължиха да се издигат. Още и още.
— Завий!
Извъртях тялото си встрани и крилата ми направиха широк вираж. Изгряващата зора, бездната под мен, небето — всичко се люшна и завъртя, преди отново да се изправя.
Надникнах назад тъкмо навреме, за да забележа как кучето с облик на нага изтраква с челюсти на мястото, където преди секунда бяха петите ми. И полита надолу, надолу, надолу към клисурата, към далечната река.
Кралят стреля за пореден път. Върхът на стрелата му беше покрит с лъскава аметистова магия. Щитът на Азриел я удържа — едва. Не знаех с какво е подсилил върха й Хиберн, но Азриел изпухтя от болка.
Въпреки това намери сили да изръмжи: