Покрай мен сновяха същества с дълги крайници, оживели ледени късове, достатъчно високи, за да окачват сребристосините знамена по върховете на шатрите. Минаваха и фургони, теглени от яки елени и едри бели мечки в богато украсени брони; някои от впрегатните животни се озъртаха наоколо с толкова будни погледи, че нямаше да се учудя, ако ми проговореха. Бели лисици шареха покрай краката им, пренасяйки мънички свитъци — навярно послания — в джобове по малките си избродирани жилетки.
Нашата армия от илирианци беше страховита, обикновена, без излишни украшения и водена единствено от военното командване. Тази на Калиас — или по-скоро армията, която Вивиан бе ръководила през управлението на Амаранта — беше разнообразна, красива съвкупност от всевъзможни воини. В нея цареше ред, но в същото време кипеше от енергия. Всеки си имаше своя цел и всеки изглеждаше нетърпелив да я изпълни подобаващо, доблестно.
Забелязах Мор да крачи редом с Вивиан и поразяващо красива млада елфа, която несъмнено й беше или близначка, или просто сестра. Вивиан се усмихваше широко, а Мор по изключение имаше вид на по-смирена отвсякога; но като се завъртя…
Вирнах учудено вежди. Човешкото момиче — Бриар — вървеше с тях. Прихванала бе Вивиан под ръка и макар лицето й още да носеше синините от изтезанията… се усмихваше свенливо на дамите от Двора на Зимата.
Вивиан поведе Бриар нанякъде, дърдорейки ведро, а Мор и другата елфа спряха и ги загледаха. Мор каза нещо на непознатата и тя се засмя — е, съвсем леко.
Сдържаната усмивка се изпари бързо от лицето й главно защото един минаващ наблизо Върховен елф воин й се ухили с някакъв хаплив коментар и продължи по пътя си. Мор наблюдаваше внимателно изражението й и мигом отклони очи, когато елфата отново се обърна към нея, плесна я по рамото и закрачи след предполагаемата си сестра и Бриар.
Спомних си за конфликта ни веднага щом Мор втренчи поглед в мен. Спомних си неизречените думи, както и онези, които май трябваше да оставя неизречени. Мор преметна косата си през рамо и се запъти право към мен.
Реших първа да проговоря.
— Предала си им Бриар?
Поехме двете заедно към нашия лагер.
— Аз ми описа в какво състояние сте я намерили. Не ми се вярваше обкръжението от надъхани за бой илирианци да й подейства особено успокояващо.
— И смяташ, че сред армията на Зимата е по-добре?
— Те си имат пухкави животни.
Изсумтях, клатейки глава. Гигантските мечки наистина бяха пухкави, ала и с остри зъби и нокти.
Мор ме стрелна косо.
— Постъпила си много смело, като си я спасила.
— Всеки би го сторил.
— Напротив — възрази тя, намествайки тесния си илириански жакет. — Не съм сигурна дали… дали аз самата бих опитала да я спася. Дали рискът би ми се видял оправдан. В немалко подобни случаи конците са се оплитали толкова жестоко, че…
Тя поклати глава, а аз преглътнах.
— Как е Азриел?
— Жив. Гърбът му се оправя. Но Тесан не е лекувал много илириански крила досега, затова процесът е… бавен. Явно лечението на перегринските е различно. Рис заповяда да извикат Маджа. — Лечителката от Веларис. — Ще пристигне или по-късно днес, или утре.
— Но той… ще лети отново, нали?
— Като се има предвид колко по-зле бяха крилата на Касиан, по-вероятно да. Но… едва ли в битка. Не и скоро.
Коремът ми се сви.
— Това няма да му хареса.
— На никого от нас не му харесва.
Да излезем на бойното поле без Азриел…
Мор явно прочете мислите ми и каза:
— По-добре ранен, отколкото мъртъв. — Тя прокара ръка през златистата си коса. — Всичко можеше да се обърка толкова лесно миналата нощ. А като видях как двамата с Аз изчезвате… ме споходи една ужасяваща мисъл… че може повече никога да не ви видя. Да не получа шанс да оправя нещата помежду ни.
— Казах някои неща, които не исках…
— И за двете ни важи.
Тя ме поведе към гората, до която се разполагаха и двата лагера, и това ми подсказа, че се кани да ми сподели нещо, което никой друг не биваше да чува. Нещо, заради което си струваше да поотложа срещата си с Амрен.
Мор се облегна на един великански дъб и затупа с крак по земята.
— Край на лъжите помежду ни.
Пронизващо чувство за вина натежа в корема ми.
— Да — съгласих се. — Съжалявам, че те подведох. Просто… допуснах грешка. Извинявай.
Мор потри лицето си.
— Но беше права за мен. Позна, че… — Ръката й се разтрепери и тя я свали. Задъвка долната си устна и преглътна. Очите й, лъснали от страх и болка, най-сетне срещнаха моите. И промълви с пресекващ глас: — Не обичам Азриел.
Останах съвършено неподвижна. Притихнала.