— Заради мен. Разпитвал си ги заради мен.
— Да. Миналата зима ходих да искам съвет как да прекъснем сделката ти с Рис.
— Защо не ми каза?
— Не исках… не искахме да ти даваме празни надежди. А и рискувахме Рисанд да надуши какво сме наумили и да се намеси. Да ни спре.
— Затова Ианта е насочила Тамлин към Хиберн.
— Той не можеше да си намери място. Учените от Двора на Деня действаха твърде бавно. Умолявах го да ми даде още време, но теб вече те нямаше от месеци. Той настояваше да се заеме с нещо, а не да чака. Въпреки писмото, което му изпрати. Всъщност заради писмото ти. И накрая, след… след онзи ден в гората, му казах да действа.
Обърнах се по гръб и вперих очи в полегатия покрив на палатката.
— Много зле ли беше? — попитах тихо.
— Сама видя стаята си. Той я потроши. Също и кабинета, и неговата спалня. Даже… уби стражите. След като изцеди и последната информация от тях. Екзекутира ги пред всички в имението.
Кръвта ми се смрази.
— И ти не си го спрял.
— Пробвах. Умолявах го за милост. Но той не ме чу. Не можеше да ме чуе.
— И стражите ли не опитаха да го спрат?
— Не посмяха. Фейра, той е Велик господар. Различна порода е.
Чудех се дали би казал същото нещо за мен, ако узнаеше какво бях всъщност.
— Нямахме избор. Никакъв. Оставаше ни или да обявим война на Двора на Нощта и Хиберн, или да се съюзим с Хиберн, да ги пуснем да вършеят, а сетне да използваме съюза ни в наша полза.
— Какво искаш да кажеш? — поинтересувах се шепнешком.
Люсиен обаче осъзна какво бе изрекъл и се постара да оправи положението.
— Имаме врагове във всеки двор. Съюзничеството с Хиберн ще ги накара да се замислят, преди да ни посегнат.
Лъжец. Обучен, хитроумен лъжец.
Въздъхнах тежко, сънливо.
— Въпреки че са ни съюзници — измърморих, — пак ги мразя.
Той изсумтя в мрака.
— Аз също.
* * *
— Ставайте.
Ослепителна светлина прониза палатката и аз изсъсках.
Люсиен заглуши заповедта с ръмжене, надигайки се рязко върху шалтето си.
— Излез! — нареди на Юриан, който ни огледа, подсмихна се и си тръгна.
По някое време през нощта се бях изтърколила върху шалтето на Люсиен, забравила всякакви кроежи за сметка на един първичен стремеж — към топлина. Не се и съмнявах, че Юриан ще скъта картинката в съзнанието си, за да я сервира на Тамлин, когато се върнехме: бяхме спали в една палатка и на сутринта ни беше мернал в много уютна поза.
Измих се в близкото поточе, болезнено скована от спането на земята, било то върху шалте, или не.
Като приключих, Брана чакаше край поточето и ме поздрави със студена, тъничка усмивка.
— И аз бих избрала сина на Берон.
Изгледах принцесата изпод свъсени вежди.
Тя сви рамене и усмивката й се разшири.
— Мъжете от Двора на Есента имат огнена кръв. И им личи в леглото.
— Предполагам, че го знаеш от личен опит?
Тя се изкиска.
— Защо според теб се забавлявах толкова по време на Войната?
Дори не понечих да прикрия отвращението си.
Един час по-късно, по пътя към пролуката в стената, Люсиен ме хвана да го зяпам странно, докато думите й се превъртаха в главата ми за десети път.
— Какво? — попита ме той.
Поклатих глава, нареждайки си да не си представям Илейн, подложена на този… огън.
— Нищо — отвърнах, а пред нас Юриан изруга.
Острият му крясък накара и двама ни да ускорим крачка, а като чухме стона на меч, изваден от ножница, се втурнахме напред. Листа и клони забрулиха лицето ми, но само след миг се озовахме до стената и невидимата, ужасяваща бариера забуча, запулсира в главата ми.
А през дупката в нея ни гледаха Децата на благословените.
Глава 7
Брана и Дагдан изглеждаха така, сякаш току-що са намерили втора закуска.
Юриан беше извадил меча си, а облещените погледи на двете момичета и момчето сновяха уплашено между него и останалите. Като забелязаха и нас, и най-вече Люсиен със свирепата му красота, очите им се изцъклиха още повече.
Младежите паднаха на колене.
— Господари и господарки — подхванаха умолително. Сребърните им украшения блещукаха на слънчевата светлина, процеждаща се през короните на дърветата. — Намирате ни по време на път.