— Казваше се Андромаха. И беше…прелестна. Добродушна. И я обичах… толкова я обичах.
Човешка жена. Очите ми запариха.
— Но тя беше простосмъртна. И в качеството си на кралица трябваше да продължи рода, особено в толкова смутно време. Затова си тръгнах, прибрах се у дома след последната битка. И когато осъзнах каква грешка съм допуснала, че не ме е грижа дори да ми оставаха едва шейсет години с нея… Издигнаха стената на същия ден.
От гърдите й се изтръгна тъничък стон.
— И не можех… не ми беше позволено да минавам от другата й страна. Помъчих се. Три години наред опитвах отново и отново. Но докато намеря дупка, през която да се промъкна… Тя се беше омъжила. Дори имаше дъщеричка. И чакаше втора. Не стъпих в двореца й. Не понечих да я видя. Просто се обърнах и си отидох у дома.
— Много съжалявам — пророних с несигурен глас.
— Андромаха роди пет деца. И почина в дълбока старост, спокойна… в собственото си легло. Зърнах духа й наново… в златната царица. Нейна потомка.
Мор притвори очи и въздъхна през разтреперани устни.
— Известно време скърбях. И докато беше жива, и след смъртта й. Няколко десетилетия не споделях леглото си с никого — и от двата пола. Но тогава… един ден се събудих с желание за… не знам за какво точно. За нещо, което бе противоположното на нея. Затова си намирах и жени, и мъже. Имах няколко любовници през последните векове, но всяка една елфа сред тях неизменно пазех в тайна. И май потайността им тежеше, вероятно затова винаги слагаха край. Никога не можех… да разкрия истината. Не допусках да ни виждат заедно. А що се отнася до мъжките елфи… връзките ми с тях никога не се задълбочаваха. Макар и от време на време да копнеех за… сещаш се. — Тя се засмя приглушено и аз й отвърнах със същото. — Но с никого от тях… не беше като с Андромаха. Не го чувствам същото тук.
Тя сложи ръка върху сърцето си.
— Любовниците ми от другия пол… те се превърнаха в начин да заблуждавам Азриел, за да не се чуди защо не му обръщам внимание. Защо не откликвам на неговото. Знаеш… знаеш колко е прекрасен. Различен. Но преспя ли с него, дори веднъж, само колкото да опитам, за да се уверя… Струва ми се, че след цялото това време ще го сметне за грандиозна развръзка, за щастлив завършек на всичко. А ако… ако след това му разкрия истината, сигурно ще е съкрушен. Не знам дали мога да му отдам цялото си сърце по този начин. В същото време… в същото време го обичам толкова, че искам да намери някого, който да го обича истински. Обичам и себе си достатъчно, че да не се примирявам, докато и аз не открия истинската любов. — Мор сви рамене. — Ако някога свикам смелост да разкрия тайната си… Моята дарба е истината, а цял живот живея в лъжа.
Отново впих пръсти в ръката й.
— Ще им кажеш, когато си готова. И аз ще съм до теб, каквото и да става. А дотогава… Ще пазя тайната ти. Няма да я разкрия на никого, дори на Рис.
— Благодаря ти — прошепна тя.
Поклатих глава.
— Не, аз ти благодаря, че ми сподели. За мен е чест.
— Исках да ти кажа, осъзнах, че искам да ти кажа в мига, в който с Азриел се ответряхте към лагера на Хиберн. И мисълта, че можеше никога да не ти споделя… — Пръстите й стиснаха моите. — Заклех се пред Майката, че ако се приберете невредими, ще ти го разкрия.
— Май тя на драго сърце е изпълнила своята част от сделката — усмихнах се аз.
Мор избърса лицето си и по устните й изплува широка усмивка. Но посърна почти незабавно.
— Сигурно си отвратена от мен, задето така въртя Азриел… и Касиан.
Замислих се.
— Не. Не, не съм.
Толкова много неща ми се избистряха. Как Мор винаги извръщаше поглед от жарта в очите на Азриел. Как избягваше романтичната близост, но с радост го защитаваше, усетеше ли, че физическото му или емоционално състояние е застрашено.
Сенкопоецът я обичаше — това го знаех със сигурност. А Мор… колко сляпа съм била. Как не се бях досетила досега, че трябваше да си има дяволски добра причина пет века да не приеме онова, което Азриел й предлагаше толкова очевидно.
— Смяташ ли, че Азриел подозира нещо? — попитах я.
Тя изтръгна ръка от моята и закрачи нервно пред мен.
— Може би. Не знам. Прекалено е наблюдателен, за да е останал в неведение, но… май всеки път, като поканя друг елф в леглото си, го обърквам допълнително.
— Ами онова с Хелион… Защо?
— Той искаше да се разсее от собствените си неприятности, а аз… — Тя въздъхна. — Винаги когато Азриел разкрие чувствата си, както стори пред Ерис… Глупаво е, знам. Толкова е глупаво и жестоко, че постъпвам така, но… преспах с Хелион само за да напомня на Азриел… Богове, не мога дори да го изрека на глас! Звучи още по-зле, като го чувам от собствената си уста.