— Да му напомниш, че нямаш желание да бъдеш с него.
— Редно е да му кажа. Трябва да му кажа. Свещена Майко, най-вече след снощи. Но… — Тя заусуква гъстата си, златиста коса през рамо. — Всичко това продължава от толкова много време. Толкова много. Умирам от страх при възможността да му призная, че през последните петстотин години се е стремял към нещо непосилно. Кой знае как ще му се отрази… Ще ми се всичко да се запази постарому. Макар и… макар и да не мога да бъда себе си… животът е по-поносим така.
— Не смятам, че трябва да се примиряваш с поносим — промълвих. — Ала те разбирам. И пак ще ти кажа… когато решиш, че моментът е подходящ, било то утре, или след още петстотин години… аз ще съм до теб.
Тя примигна, за да изгони сълзите си. Обърнах се към лагера и по устните ми разцъфна лека усмивка.
— Какво? — попита Мор, идвайки до мен.
— Просто си мислех — подхванах с разширяваща се усмивка, — че когато се усетиш готова… страшно ще се забавлявам да ти стана сватовница.
Усмивката на Мор бе по-сияйна от целия Двор на Деня.
* * *
Амрен се беше усамотила в една шатра и не допускаше никого вътре. Нито мен, нито Вариан, нито Рисанд.
Опитах да вляза, естествено, мъчейки се да пробия заклинанията й, но дори магията на Хелион не съумя. А колкото и да настоявах, да я уговарях и молех, тя не отвръщаше. Каквото и да ми беше подхвърлил сюриелът за Книгата… явно Амрен го приемаше за по-важно дори от причината за посещението ми: да говоря с нея за освобождаването на Бриаксис. Вероятно можех да се справя и без нея, тъй като вече беше премахнала заклинанията, които го държаха в онази яма, но… присъствието й щеше да е… полезно. Поне за мен.
Сигурно размишлявах като страхливка, но перспективата да застана пред Бриаксис сама, да го вмъкна в малко по-осезаемо тяло и да го доведа тук, за да разгроми най-после хибернската армия… Амрен щеше да пожъне по-голям успех с преговорите, със заповедите.
Но понеже нямах намерение да разгласявам плановете си насред лагера… просто изругах гръмогласно и закрачих бясно към моята собствена шатра.
За да установя, че плановете ми и бездруго бяха обречени на провал. Защото дори да изпратех Бриаксис срещу армията на Хиберн… тя вече не се намираше на същото място.
Изправена до огромната работна маса, около която се бяха струпали Великите господари и командирите им, скръстих ръце, когато Хелион плъзна обезпокоително голям брой фигурки по долната половина на картата на Притиан.
— Разузнавачите ми ме уведомиха, че днес следобед Хиберн е вдигнал лагера.
Азриел кимна утвърдително, седнал на висок стол с плътно превързани крила и гръб и с лице, сивеещо от кръвозагуба.
— Моите шпиони твърдят същото.
Гласът му още дрезгавееше заради викането.
Хелион присви пламналите си кехлибарени очи.
— Да, но е сменил посоката. Първоначално възнамеряваше да придвижи армията си на север, да ни изтласка обратно натам. А сега е потеглил на изток.
Рис опря ръце на масата и гарвановочерната му коса се люшна напред, докато оглеждаше картата.
— Значи е тръгнал да прекосява острова. Но защо? По-лесно щеше да го заобиколи по вода. А едва ли е размислил за сблъсъка с нас. Дори вече да знае, че Тамлин му е враг.
Всички бяха приели новината с тих потрес, а някои и с облекчение. Въпреки че не разполагахме с новини дали Тамлин ще ни доведе скромната си армия. От Берон също не бяхме чували нищо.
Таркуин свъси вежди.
— Загубата на Тамлин като съюзник няма да се отрази особено на военната му мощ, но не е изключено да отива на среща с друг съюзник по източното крайбрежие… с армията на човешките кралици от континента.
Азриел поклати глава и изтръпна от движението, което вероятно разполови гърба му като с нож.
— Изпрати кралиците обратно по домовете им, където се намират и до ден-днешен. Дори не са мобилизирали войските си. Ще иска първо да поеме контрол върху тях, преди да стъпи на континента.
След като сразеше нас. А проваляхме ли се утре… оставаше ли изобщо някой друг, който да защити континента? Особено след като кралиците изпратеха човешките си воини под неговите знамена…
— Може би пак иска да го подгоним — предположи намръщено Калиас.
Вивиан стоеше до него, вперила очи в картата.
— Не е в стила му — обади се Мор. — Не би използвал същия метод, защото знае, че сме разкрили плана му да разпръсне силите ни. Сега ще пробва нещо различно.
Докато тя говореше, Кеир, обграден от двама мълчаливи капитани на Мраконосците, я оглеждаше преценяващо. Приготвих се за обичайната насмешлива физиономия, но той просто върна поглед към картата. Само по време на тези срещи приятелката ми благоволяваше да отчете ролята на баща си във войната — и въпреки това почти не го удостояваше с внимание.