— Тогава всички ще измрем заедно — каза Хелион.
— Така да бъде — рече Касиан и надзърна към Неста. — Ако умра, защитавайки онези, които се нуждаят от помощта ми, значи, не съм умрял напразно.
Лорд Девлон за пръв път кимна одобрително. Стана ми чудно дали Касиан бе забелязал, дали изобщо го беше грижа. Лицето му не разкриваше нищо… даже докато цялото му внимание бе съсредоточено в сестра ми.
— Същото важи и за мен — потвърди Таркуин.
Калиас погледна към Вивиан, която му се усмихваше тъжно. Разчетох съжалението в очите й заради загубеното време. Калиас се намеси:
— Ще трябва да потеглим до утре, ако искаме да предотвратим клането.
— По-скоро — усмихна се ослепително Хелион. — До няколко часа. — После посочи с брадичка към Рис. — Сигурно съзнаваш, че ще има човешки жертви, докато стигнем дотам.
— Не и ако сме достатъчно скорострелни — отбелязах аз, завъртайки раненото си рамо, което още чувствах сковано и болезнено, но поне се възстановяваше бързо.
Всички вдигнаха вежди.
— Още тази вечер ще се ответреем. Всички от нас, които са способни — поясних. — Право до най-застрашените човешки домове и градчета. И ще ответреем обратно колкото можем повече хора преди зазоряване.
— И къде ще ги разположим? — попита Хелион.
— Във Веларис.
— Прекалено е далеч — възрази Рис, оглеждайки картата пред нас. — Няма да имаме сили за толкова ответряване.
Таркуин потупа с показалец картата, сочейки собствените си земи.
— Водете ги в Адриата. Ще изпратя Кресеида там, за да ги посреща.
— Ще имаме необходимост от всичките си сили за боя с Хиберн — изтъкна премерено Калиас. — Ако я пилеем в ответряване на човеци…
— Това не е пилеене — отсякох аз. — Един живот може да промени света. Къде щяхте да сте всички вие сега, ако някой беше решил, че спасяването на моя живот е загуба на време? — Посочих Рис. — Ако той беше решил, че спасяването на живота ми В недрата на Планината ще е загуба на време?
Дори да защитим само двайсет, даже десет семейства… Няма да е било напразно. Нито за мен, нито за вас.
Вивиан плъзна към другаря си рязък, укорителен поглед и Калиас прояви съобразителността да измъкна някакво извинение.
В този момент Амрен се обади иззад гърбовете ни, появявайки се на входа на шатрата.
— Надявам се, че всички сте гласували да се изправите срещу Хиберн.
Рис вирна недоумяващо вежда.
— Да. Защо?
Амрен остави Книгата на масата с глухо тупване.
— Защото с битката ще отвлечем вниманието му. — Тя ми се усмихна мрачно. — А ние ще трябва да стигнем до Котела, момиче. Всичките.
Знаех, че не говори за Великите господари. По-скоро за нас четирите — възкресените от Котела. Аз, Амрен… и сестрите ми.
— Натъкнала си се на друг начин да го спреш ли? — попита Таркуин.
Амрен кимна с остра брадичка.
— Далеч по-добре. Намерих начин да възпра цялата му армия.
Глава 67
Трябваше да се доближим непосредствено до Котела. Заедно.
Когато го бях предприела сама, едва не ме уби. Но ако гибелната му мощ се разцепеше между други възкресени от него… Можехме да й устоим.
Смогнехме ли да го покорим, само с един замах щяхме да овладеем силата му и да надвием краля и армията му. Да ги заличим от лицето на земята.
Амрен беше намерила нужното заклинание. Точно там, където сюриелът я бе насочил в Книгата. Вместо да унищожим силата на Котела… щяхме да унищожим повелителя му. Заедно с цялата му войска.
Ала първо се налагаше да усмирим Котела. И то точно в навечерието на велика битка…
Щяхме да подемем изпълнението на мисията си чак когато касапницата се развихреше. Когато хаосът погълнеше цялото внимание на Хиберн. Освен ако не възнамеряваше да използва Котела на бойното поле.
А това беше твърде вероятно.
Нямаше начин отново да проникнем във военния им лагер, не и след избавянето на Илейн. Трябваше като начало да пристъпим в капана, който ни бе заложил. Да заемем неизгодната позиция на избрания от него терен, пристигайки грохнали от предходните битки, от дългия път и ответряването на колкото се можеше повече човешки семейства, изпречили се пред опустошителния му набег.
План, който наистина изпълнихме още същата нощ. Всички, които можехме да се ответряваме…
Двамата с Рисанд отидохме в родното ми село.
В домовете, в които като простосмъртна жена бях оставила злато.
Първоначално не ме разпознаха.
Но сетне проумяха кой стои пред тях.
Рис държеше в предпазлив, утешителен плен съзнанията им, докато аз обяснявах какво ми се бе случило, какво предстоеше. Какво се налагаше да направим.