Той кимна.
— Точно така. И отговорът е „да“. Ето защо ще ти помогна.
Хрумна ми да затръшна вратата на килията в лицето му.
Но накрая просто подхвърлих:
— Добре тогава. — Отидох при него. И без капка страх сграбчих студената му ръка. — Да започваме.
Глава 69
Зората пукна, позлатявайки мъглите, стелещи се ниско над една от равнините в човешките земи.
Хиберн бе изпепелил всичко от Двора на Пролетта чак до територията, намираща се на няколко километра от морето.
Включително моето село.
Като минахме покрай него, видяхме само димящи въглени и руини.
А имението на баща ми… Една трета от къщата още се крепеше, но всичко друго бе рухнало. Прозорците бяха изпочупени, стените — пропукани почти до основите.
Градината на Илейн бе потъпкана и вече приличаше на кална яма. Величественият дъб в единия край на имота ни, под чиято сянка Неста обичаше да стои, съзерцавайки земите ни… беше изгорял до кух скелет.
Всички знаехме, че беше нападнал някогашния ми дом от лична злоба. Беше изтребил дори добитъка ни. Кучетата и конете бях ответряла предишната нощ заедно със слугите и техните семейства. Но богатствата ни, всичките ни притежания… Войската му ги беше плячкосала или унищожила.
Касиан ме увери, че щом Хиберн не се е застоял да довърши къщата ни, явно не е искал да губи преднина. Щеше на всяка цена да се възползва от преимуществото си — да избере най-удачното за него бойно поле. Не се и съмнявахме, че пустеещите села по пътя му разпалваха още повече яростта му. А толкова много градчета и села не бяхме достигнали навреме, колкото и да бързахме.
Лесно на теория, но на практика…с толкова голяма армия, съставена от войници с различно обучение и с множество водачи, всеки със своите заповеди…
Илирианците бяха сприхави, бунтуваха се дори под стриктното командване на лорд Девлон. Дразнеха се, че трябва да чакаме останалите, че не можем просто да отлетим напред и да пресрещнем Хиберн, да го спрем, преди да е избрал бойното поле.
Едва в рамките на три часа Касиан се нахвърли на двама капитани и изпрати негодуващите войници да теглят каруците и фургоните с провизии, отнемайки им честта да се движат в предните редици. Веднага щом другите видяха, че заканите му не са напразни… мърморенето секна.
Кеир и Мраконосците му също наблюдаваха Касиан и най-благоразумно държаха недоволството настрана от езиците и лицата си. За да останат в строя. Тъмните им брони се наслояваха с все повече и повече кал с всеки изминат километър.
По време на кратката обедна почивка, намирайки се на някакво голямо поле, с Неста влязохме в един от покритите фургони, за да облечем кожените си илириански доспехи. Когато излязохме, Неста дори закачи нож на хълбока си. Касиан бе настоял на това, макар и признавайки, че тъй като беше необучена, имаше по-голяма вероятност да нарани себе си, отколкото някой друг.
Илейн… Само като ни зърна в тесните кожени дрехи сред полюшващите се треви пред фургона, мигом почервеня. Вивиан й предложи бойно облекло от Двора на Зимата, което се оказа далеч по-скромно: кожени панталони, но комбинирани с дълга до бедрата синя туника с бяла пухена яка. В горещината щеше да й е непоносимо с това, но сестра ни все пак бе достатъчно благодарна да не се оплаква, когато отново се изнизахме от покрития фургон, където вече ни чакаха приятелите ни. Въпреки това отказа ножа, който Касиан й подаде.
Пребледня само като го съзря.
Азриел ни доближи с накуцване, избута Касиан встрани и й предложи друг вариант.
— Това е Изповедникът — каза й тихо. — Няма да го използвам днес. Затова бих искал да го носиш ти.
Крилата му бяха заздравели, макар че по цялото им протежение се спускаха дълги, тънки белези. Маджа го беше предупредила, че още не е достатъчно силен да лети.
Тазсутрешният му спор с Рис беше бърз и ожесточен: Азриел настояваше, че може да лети, да се бие наравно с останалите воини. Рис отказа. Касиан отказа. Азриел заплаши да излезе на бойното поле като сянка. Рис от своя страна кротко заяви, че ако дори дръзне, ще го върже за някое дърво.
А Азриел… Чак когато Мор влезе в шатрата и му се примоли — примоли му се със сълзи в очите, — сенкопоецът склони. Съгласи се да ни помага, разчитайки единствено на ушите и очите си.
Сега стоеше изправен сред въздишащите треви в илирианската си броня. И седемте му Сифона сияеха смътно…
Илейн огледа с удивление ножа с обсидианова дръжка в белязаната ръка на Азриел. Руните по тъмната ножница.
— Не ме е предавал нито веднъж — обясни сенкопоецът, докато тъмното острие поглъщаше пладнешкото слънце. — Някои твърдят, че е заради магията; затова винаги попадал в целта си. — Той взе нежно ръката й и притисна дръжката на легендарния нож към дланта й. — Ще ти служи вярно.