— Можа да се бия на земята — каза Азриел на Рис.
— Не.
Категоричният му тон подсказваше, че няма смисъл да спори с него. Азриел като че ли се канеше да стори точно това, когато Амрен поклати предупредително глава и той отстъпи, макар и около пръстите му да се виеха сенки.
Всички мълчаливо наблюдавахме как армията ни се подрежда в спретнати, непробиваеми редици. Как илирианците излитат, образувайки огледални формации в небето, след като Рис бе изпратил безмълвната си команда на Касиан. Сифоните им просветнаха в различни цветове, а щитовете им, и магически, и вътрешни, се спуснаха. Воините под тях разтресоха земята с марша си към границата, деляща двете армии.
Рис ме предупреди по връзката:
Ако Хиберн отново докопа силата ми, ще усети, че се промъквам през бойното поле.
Разбрах какво се опитваше да каже.
Нужен си тук. Ако и двамата изчезнем, той ще надуши.
След кратка пауза Рис попита:
Страх ли те е?
А теб?
Виолетовите му очи се впиха в моите. Толкова оскъдно количество звезди блестяха в тях сега.
— Да — пророни на глас.
Не за мен самия. За всички вас.
Таркуин изрева някаква заповед далеч пред нас и обединената ни армия се закова на място, досущ като някой величествен звяр, спрял да се ослуша. Лято, Зима, Ден, Зора и Нощ — войската на всеки двор се открояваше ясно със собствения си цвят, със собствената си броня. С нисшите елфи, застанали рамо до рамо с Върховните, приказни и смъртоносни. Легион от Перегрините на Тесан зае позиция до илирианците в небето и златните им брони проблеснаха на слънцето, толкова различни от плътното черно на нашите.
От Берон и Ерис нямаше и следа, нищо не подсказваше, че Дворът на Есента ще ни подкрепи в боя. Нито пък Тамлин.
Но армията на Хиберн не нападаше. Воините му стърчаха като статуи — несъмнено за да ни стреснат със застиналия си вид.
— Започва се с магия — обясняваше Амрен на Неста. — И двете страни ще опитат да свалят предпазните щитове на врага.
И сякаш за да демонстрират, Великите господари отприщиха силите си — всички, с изключение на Рисанд. Моята магия се загърчи в отговор на техните.
Другарят ми пазеше силата си за мига, в който вражеските щитове паднеха. Не се и съмнявах, че Хиберн върши същото в другия край на равнината.
Щитовете и на двете страни примигнаха отслабено. Някои угаснаха напълно. Не много от тях, но достатъчно. Магия фучеше срещу магия, а земята трепереше, тревата между двете армии вехнеше и изгаряше.
— Бях забравила колко е тягостна тази част — измърмори Амрен.
Рис я стрелна косо. И закрачи към ръба на малката ни наблюдателница, като че усетил, че застоят скоро ще приключи. А щом щитът на вражеската армия рухнеше, щеше да й нанесе опустошителен удар. Титанична вълна от нощна мощ. Ръцете му се свиха в юмруци от двете страни на тялото му.
Вляво от мен Сифоните на Азриел засияха в готовност да подкрепят удара на Рис. Сенкопоецът може и да не беше годен за битка, но поне щеше да участва със силата си оттук.
Застанах до Рис. И двата щита пред нас започваха да поддават.
— Така и не ти дадох сватбен подарък — заявих.
Той продължи да следи битката пред нас. Силата му тътнеше под краката ни, извирайки от притъмнялото сърце на света.
Скоро. Само след секунди. Сърцето ми галопираше, по челото ми избиваше пот — не само заради лятната горещина, задушаваща равнината.
— От много време обмислям какво да ти подаря… — допълних аз.
Бавно, съвсем бавно Рис плъзна очи към моите. Само че в тях вече зееше бездна от мощ, заприщила звездите.
Усмихнах му се, окъпана в могъществото му, и изпратих една картина в съзнанието му.
На гръбнака ми, вече татуиран от основата си до тила ми с четирите лунни фази. И малка звезда помежду им.
— Но признавам — отбелязах, когато очите му заискряха, — този сватбен подарък е и за двама ни.
Щитът на Хиберн рухна. Магията ми избухна, разсичайки света. Разсейвайки заблудата, която поддържах от часове.
Точно пред фронтовата ни линия изникна облак тъмнина, който се завихри.
— Свещена Майко! — промълви Азриел.
И в този миг мъжка фигура се появи до вихрушката от абаносов дим.
Двете армии сякаш застинаха от изумление.
— Взела си Оуроборос — прошепна Рис.
Пред Хиберн се възправиха Резбарят, когото снощи бях освободила в елфическо тяло, и Бриаксис, същинско живо гнездо от сенки. Разчитах на обета за служба от страна и на двама им, и то благодарение на простичката договорка, татуирана върху гръбнака ми.