Принцът и принцесата се усмихнаха толкова широко, че зърнах всичките им възбели зъби.
Юриан май за пръв път се поколеба, преди да се намеси гневно:
— Каква работа имате тук?
Тъмнокосото момиче най-отпред беше прелестно, меднозлатистата му кожа руменееше, като вдигна глава.
— Идваме да живеем в земите на безсмъртните, това е нашият дар.
Юриан стрелна хладен, каменен поглед към Люсиен.
— Вярно ли е това?
Люсиен го изгледа ненавистно.
— Не приемаме дарове от човеците. Най-малко от деца.
Нищо че тримата изглеждаха само с броени години по-малки от мен самата.
— Защо не минете през стената — подкани ги мило Брана. — Ще се… позабавляваме.
Очите й поглъщаха жадно тъмнокосото момче и другото момиче, онова с червеникавокестенявата коса и остро изсеченото, но интересно лице. Установявайки колко похотливо се усмихва Дагдан на красивото момиче, проумях, че вече си бе набелязал него.
Изскочих пред всички и казах на тримата простосмъртни:
— Махайте се оттук. Връщайте се в селото си, при семействата си. Прекрачите ли тази стена, ще умрете.
Те се стреснаха и станаха на крака с обтегнати от ужас и страхопочитание лица.
— Идваме да живеем в мир.
— Тук не съществува подобно нещо. Вашата раса е обречена на смърт в земите ни.
Погледите им се плъзнаха към безсмъртните зад мен. Тъмнокосото момиче се изчерви от вторачения поглед на Дагдан, виждайки само красотата му на Върховен елф, но не и хищника зад нея.
Ето защо реших да сторя нещо.
Стената беше като скърцащо, страховито менгеме, смазваше магията ми, блъскаше главата ми.
Въпреки това запратих силата си като копие през пролуката и право в съзнанията им.
Твърде мощно. Младежът подскочи леко.
Меки и беззащитни, съзнанията им се поддадоха като масло, топящо се по езика ми.
Съзирах пред себе си откъслеци от живота им, досущ като парчета от строшено огледало. Прелитаха покрай мен във всички посоки: тъмнокосото момиче беше заможно, образовано, вироглаво — искаше да се измъкне от уреден брак и вярваше, че Притиан е по-добрият вариант. Червенокосата бе видяла от живота само нищета и юмруците на баща си, освирепели още повече, след като отнели живота на майка й. Момчето продавало тялото си по улиците на голямо село, докато един ден Децата не се появили и не му предложили нещо по-добро.
Действах бързо. Ефективно.
И приключих само за три секунди, преди Брана да си е поела дъх, за да каже:
— Тук няма смърт. Само удоволствия, стига да ги искате.
„Дори да не ги искате“, идеше ми да добавя.
Но тримата примигнаха насреща й — вече бяха уплашени.
Най-сетне прозрели същинската ни природа: смъртоносна, безпощадна. Истината, стаена зад захаросаните истории.
— Май… май сбъркахме — пророни водачката им, отстъпвайки назад.
— Или намерихте съдбата си — предложи Брана със змийска усмивчица.
Те продължиха да отстъпват. Продължиха да виждат историите, които бях „посадила“ в главите им — че идваме да ги нараним, да ги убием, че бяхме извършили същото с приятелите им, че ще ги използваме и изхвърлим на боклука. Показах им нагите, Боге, червея Миденгард; показах им Клер и златокосата кралица, забодена на онзи стълб. Тези втълпени спомени се превърнаха в дълго пренебрегвани разкази, в които най-сетне започваха да вярват, виждайки ни с очите си.
— Елате тук — нареди им Дагдан.
Думите му подействаха като подпалки за страха им. Тримата се завъртяха, усуквайки тежките си, светли роби около телата си, и хукнаха към гората.
Брана видимо напрегна мускули, като че се канеше да ги погне през стената, но аз я сграбчих за ръката и изсъсках:
— Подгониш ли ги, с теб ще си имаме неприятности.
За да натъртя на думите си, прокарах хищническите нокти на съзнанието си по вътрешния й щит.
Принцесата изръмжа насреща ми.
Но човеците вече не се мяркаха.
Молех се да се вслушат в другата заповед, която бях втъкала в умовете им: да се качат на някоя лодка заедно с колкото можеше повече от приятелите си и да отплават към континента. Да се върнат по тези земи чак след края на войната и да предупредят възможно най-много от човеците, преди да е станало твърде късно.
Хибернските командири изсумтяха недоволно, но аз не им обърнах внимание, а просто седнах до едно дърво и се приготвих да чакам — нямах намерение да ги оставя без надзор толкова близо до стената.
Принцът и принцесата подеха наново работата си, крачейки напред-назад покрай невидимата бариера.
След малко някакво мъжко тяло застана до мен.
Не бе това на Люсиен… подскочих вътрешно, но външно дори не трепнах.