— Да.
Той ме измери от глава до пети и попита тихо с вееща се от вятъра синкавочерна коса:
— Какво видя?
Хиберн закрачи напред-назад, трескаво премисляйки кой и какво стои пред тях. Резбарят бе избрал тялото на илириански войник в разцвета на силите. Бриаксис се спотаяваше в мрака, бушуващ около него — живото платно, върху което щеше да рисува кошмарите на жертвите си.
— Себе си — рекох накрая. — Видях себе си.
Това навярно беше единственото нещо, което никога нямаше да му покажа. Нито на когото и да било друг. Колко се уплаших, колко беснях и ридах. Как повърнах, как пищях срещу огледалото, как го драх с нокти. Как го блъсках с юмруци. Накрая се свих на кълбо от страх, разтреперана заради ужасите, жестокостта, себичността, които съзирах в онова чудовище — в себе си. Но продължих да гледам. Не извърнах очи.
И когато спрях да треперя, вперих поглед във всичките си прегрешения. Гордостта, лицемерието, срама. Гневът, малодушието, болката.
Сетне започнах да виждам и други неща. По-важни, по-насъщни.
— И каквото видях… — пророних на Рис, а пред нас Резбарят вдигна ръка. — Май… май го обикнах. Простих му… и на себе си. Всичко простих.
Чак в онзи момент проумях какво бе искал да каже сюриелът. Злото щеше да ме прекърши единствено ако аз му позволях. Но и само аз можех да го погледна от упор, да го прегърна. Щом осъзнах това… Оуроборос стана мой.
Рис вдигна вежда, макар и по лицето му да се четеше благоговение.
— Обикнала си всичко? И доброто, и лошото?
Усмихнах се едва-едва.
— Особено лошото. — Двете фигури в далечината сякаш си поеха дъх: могъщо вдишване, от което тъмният облак на Бриаксис се сви, като че всеки миг щеше да избухне. Килнах глава към другаря си. — Дано имаме дълго, щастливо другарство, Рис.
— Май си ме изпреварила.
— За кое?
Рис ми намигна и посочи към Бриаксис и Резбаря. До тях се появи трета фигура.
Резбарят залитна крачка назад. Веднага я познах — стройното женско тяло, тъмната, буйна коса, отново разкрасеното лице…
Стрига — Горската тъкачка.
Ана върха на главата й… проблясваше светлосин камък.
Бижуто на Ианта. Кървав трофей. Тъкачката се подсмихна на близнака си, поклони му се театрално и се обърна към вражеската армия пред тях. Резбарят спря бавното си отстъпление, впи изпитателен поглед в сестра си, после върна очи към войската отпред.
— Не само ти умееш да се пазариш — провлачи Рис с дяволита усмивка.
Тъкачката. Рис беше накарал Тъкачката да се бие за нас…
— Но как?
Той изви шия, разкривайки малка, усукана татуировка зад ухото си.
— Изпратих Хелион да преговаря от мое име. Затова онзи ден, когато те намери, беше в Средните земи. За да й предложи да я освободи от заклинанието, което я държеше в онази колиба… в замяна на помощта й днес.
Примигнах срещу другаря си. После се ухилих с неприкрита свирепост.
— Хиберн май няма представа що за ад ще се изсипе на главите им днес.
— Хубаво нещо са семейните срещи — додаде Рисанд.
Сетне Тъкачката, Резбарят и Бриаксис отприщиха силите си срещу Хиберн.
Глава 70
— Успели сте — пророни смаяно Амрен, когато тримата безсмъртни запратиха магиите си срещу хибернските редици и ужасените крясъци започнаха.
Тела се строполяваха покосени пред тях; и само тела оставяха след себе си — някои просто съсухрени мумии, облечени в брони. Изцедени от Резбаря и Стрига. Други бягаха от онова, което виждаха в Бриаксис — лицето на най-дълбоките си страхове.
Рис още ми се усмихваше, когато протегна ръка към хибернската армия, мъчеща се да овладее неистовата паника.
И посочи с пръсти.
Обсидианова мощ изригна от върховете им.
Една огромна част от войската светкавично…
Превърна се в мъгла.
Червена мъгла и метални стружки.
Рис се задъха и в очите му изплува притаена лудост. Предвидливо насоченият му удар бе разсякъл армията надве.
Азриел удари след него — синя светлина се вряза в отслабения фланг. И раздели войската още повече.
Илирианците се впуснаха в атака. По сигнал на Рис.
Устремиха се към земята, а от хибернската армия излетя легион от същества като Атора. Скрити досега сред войската. Просветнаха Сифони, спускайки щитовете им, и илирианците заобстрелваха с гибелна точност крилатите врагове.
Аторският легион обаче бе подготвен за това. И когато отвърнаха със свой собствен залп от стрели… Ясенови стрели, но с острие от гибелф. Противоотровата на Нуан във вените на войниците ни не пазеше магията им — нито предлагаше защита от самия камък. Стрелите с гибелф пронизваха сифоновите щитове, сякаш бяха от масло. Кралят беше приспособил и подобрил арсенала си.