Част от илирианците загинаха веднага. Другите доловиха заплахата навреме и откачиха металните щитове от гърбовете си, издигайки ги пред себе си.
На земята войниците на Таркуин, Хелион и Калиас се втурнаха в атака. Хиберн пусна хрътките си — и други зверове.
И когато двете страни се устремиха една към друга… Рис наново удари със силата си, а Таркуин го последва с вълна от своята. Общата им мощ разцепи хибернските редици на още по-неравни групи.
През цялото това време Бриаксис… Бриаксис вилнееше като вихрушка от нокти, зъби, крила и мускули, вечно изменящи се в тъмния облак, който прегазваше едни, а други просто задушаваше. Нахлуеше ли в морето от крещящи войници, плисваше кръв. Някои като че ли умираха от чист страх.
Резбарят се биеше близо до Бриаксис, въоръжен единствено с костен ятаган. Размахваше го пред себе си, сякаш жънеше житна нива. И поваляше войниците само с по един удар. Дори елфическото му тяло не можеше да овладее смъртоносната му мощ, нито пък да я потисне.
Хибернската армия бягаше панически от него. От Тъкачката. Защото Стрига завещаваше съсухрени трупове след гърба си, вършеейки в ураган от черна коса и бели крайници.
За щастие, нашите войници препускаха неустрашимо към вражеските редици. Стиснах зъби, изпращайки гневна заповед по двойната ми връзка с Резбаря и Бриаксис, нареждайки им да плячкосват войници наред. Само хибернци и съюзниците им.
И двамата възроптаха срещу командата ми, но аз свиках всяко късче нощ, всяка искрица звездна светлина в себе си и им изръмжах да се подчинят.
Можех да се закълна, че някакво безбожно присъствие от друг свят изсумтя в отговор.
Ала близнаците се подчиниха. И не нападаха нашите войници, които най-сетне се сблъскаха с хибернските.
Кънтежът от този сблъсък… нямах думи да го опиша. Илейн запуши уши и раменете й хлътнаха от уплах.
Приятелите ми бяха там, долу. Мор се сражаваше до Вивиан и я държеше под око, както беше обещала на Калиас, докато той самият пръскаше наточени като бръснач късове лед. Касиан — дори не го виждах ясно отвъд яркия блясък на Сифоните му близо до фронтовата линия. Сияеха в пурпурно сред злокобните сенки на Мраконосците, с които воините на Кеир обвиваха хибернци във внезапна тъмнина… а после ги вдигаха също толкова неочаквано, заслепявайки вражеските войници с огнената слънчева светлина. И ги посичаха с мечовете си.
— Вече нещата започват да загрубяват — отбеляза Амрен, въпреки че редиците ни, особено тези на илирианците и Перегрините на Тесан, удържаха набега на врага.
— Рано е — отсече Рис. — Армията отвъд предните редици още не е влязла в боя. Цялото внимание на Хиберн трябва да е в него.
За целта се налагаше Рис да излезе на бойното поле.
Стомахът ми се сви на топка. Хибернската армия пое напред. Тъкачката, Резбарят и Бриаксис се врязваха надълбоко в морето от войници, но околните бързо попълваха отворените от тях дупки.
Хелион изрева на предните ни редици да не поддават. И двете страни изпращаха залпове от стрели в небето. Онези с върхове от гибелф почти винаги попадаха в целта си. Отново и отново. Сякаш кралят ги беше омагьосал неизменно да улучват.
— Всичко ще свърши още преди да слезем от хълма — озъби се Амрен.
— Рано е — изсъска й Рис.
От север проехтя рог.
И двете армии застинаха.
Рис ми прошепна само:
— Сега. Тръгвай сега!
Защото армията, която се заизлива откъм северния хоризонт…
Всъщност бяха три армии. Едната носеше тъмнооранжевия флаг на Берон.
Другата — тревистозеления на Двора на Пролетта.
А третата… тя се състоеше от простосмъртни мъже в железни брони. Флагът им беше кобалтовосин със скочил в атака язовец. Гербът на Грейсън.
В света зейна пробойна и от нея на хълма ни излезе Ерис, облечен от глава до пети в сребърна броня. От раменете му се ветрееше червена пелерина. Рис изръмжа предупредително, прекалено потънал в силата си, за да се владее.
Ерис постави ръка върху дръжката на изящния си меч и каза:
— Допуснахме, че може да ви е потребна помощ.
Малката армия на Тамлин, и тази на Берон, и на Грейсън…
И трите вече препускаха и се ответряваха към хибернските редици. А човешката армия бе предвождана от…
Юриан.
Но Берон… Берон беше дошъл.
Ерис усети изумлението ни и обясни:
— Тамлин накара баща ми да дойде. Довлече го насила. — Той се поусмихна. — Беше много приятна гледка.