Земята като че потръпна в отговор.
Не — не в отговор на нея. В ужас от нещото, което изригна откъм хибернската армия.
Чак сега разбирах защо кралят бе окупирал скалистото подножие на планината. Не за да ни принуди да атакуваме по стръмнината, в случай че успеехме да ги притиснем толкова. Беше избрал тази позиция специално заради Котела.
Защото именно от оголените скали изригна таранът от смъртоносна бяла светлина — право към нашата армия. Почти на нивото на илирианския легион, аторският се завтече към земята, за да се укрие. А крилатите ни воини останаха на пътя й.
Касиан почти ни достигаше, когато мълнията на Котела порази илирианците.
Видях го да крещи, ала не чух нищо. Могъществото на бялата сила…
Тя разкъса щита на Азриел. После и този на Рисанд. Накрая и всички, създадени от Сифоните.
Продъни ушите ми и обгори лицето ми.
А там, където преди миг бях съзряла хиляда воини…
Пепелта им се посипа по пехотинците ни.
Неста бе предусетила. Тя се вторачи смаяно в мен, а след това обърна ужасеното си, измъчено лице към небето, където Касиан размахваше крила на място, сякаш се двоумеше дали да полети към нас, или обратно към пръснатите илириански и перегрински формации. Неста беше доловила къде ще удари Котелът.
Точно където воюваше Касиан.
Ако не го беше повикала…
Рис я наблюдаваше, сякаш и той току-що го проумяваше, сякаш не знаеше дали да я охули заради чувството за вина, с което Касиан несъмнено щеше да живее до края на дните си, или да й благодари, задето го бе спасила.
Тялото на сестра ми за пореден път се скова и от гърлото й се изтръгна тих стон.
Почувствах как Рис пръсва силата си във всички посоки — беззвучен предупредителен сигнал.
Отривисто и другите Велики господари вдигнаха щитовете си в подкрепа на неговия.
Но Котелът не удари на същото място. Хиберн явно нямаше угризения да изпепели част от собствената си армия, само и само да обезвреди една от най-големите ни сили.
Касиан отново летеше с пълна мощ към нас, към Неста, просната на земята, когато светлината и пъклената горещина на Котела изригнаха за втори път.
Право към хибернската войска, където Резбарят бодро покосяваше вражеските войници, изцеждайки живота им с пориви на смъртоносния си вятър.
Неземен женски вопъл разцепи небето над хибернската армия. Сестринско предупреждение — и болка. Ала в следващия миг бялата светлина блъсна Резбаря.
Можех… можех да се закълна, че погледна към мен, когато силата на Котела го връхлетя; че се усмихна — и усмивката му не беше противна.
В определен момент Резбарят размахваше ятагана си, а в следващия просто изчезна.
Котелът го заличи с един удар.
Глава 71
Силата на Котела сякаш порази и слуха, и разсъдъка ми.
При вида на пустото, изпепелено парче земя, където допреди малко бе стоял Резбарят, внезапна ледена тръпка пробяга по гръбнака ми — може би за да заличи татуировката, стелеща се по него.
А сетне тишина — абсолютна тишина в някакво кътче от съзнанието ми, докато едната част от двойната връзка, с която бях контролирала подчинените си същества, просто се разсея в мрака на нищото. Изпари се напълно.
Зачудих се кой ли ще резбова неговата смърт в Затвора.
Дали той самият вече не я беше изобразил върху някоя от стените на килията си. Дали не бе държал да се увери, че заслужавам помощта му не за да се подиграе с мен, а защото бе искал краят му… да си струва резбоването.
И докато се взирах в онова унищожено парче от равнината, все още обсипвано от пепелта на илирианците… се запитах дали Резбарят бе успял. Дали беше съумял да стигне до мястото, за което проявяваше толкова голямо любопитство.
Изпратих безмълвна молитва за него, за всички войници, превърнали се в прах по вятъра… Помолих се Отвъдното да е такова, каквото винаги са се надявали да бъде.
Илирианците ме изтръгнаха от глухата тишина, огласяна единствено от звъна в ушите ми. Макар и армията ни да изпадаше в паника заради всепомитащата сила на Котела, оцелелите илирианци се прегрупираха в нови формации и се впуснаха в атака, вече напълно слели се с Перегрините на Тесан.
Простосмъртната армия на Юриан, съставена от войници на Грейсън и други… За моя изненада, тя не се скова от страх. И продължи храбрите си набези, въпреки че човеците погиваха един по един.
Ако Котелът нанесеше трети удар…
Неста беше заровила чело в тревата, когато Касиан кацна с такава мощ, че разтърси земята. Посягайки към нея, той попита задъхано:
— Какво става, какво…
— Пак утихна — пророни Неста и позволи на Касиан да я изправи до седнало положение.