Той заоглежда лицето й със съкрушено, гневно изражение. Дали знаеше? Дали се досещаше, че тя бе извикала името му, за да долети… за да го спаси?
Рис просто му нареди:
— Връщай се в строя! Войниците се нуждаят от теб.
Касиан оголи зъби.
— Какво, по дяволите, можем да сторим срещу онова нещо?
— Влизам в боя — обяви Азриел.
— Не — отсече Рис.
Но Азриел вече разперваше крила. Слънцето озари новите, дебели белези по ципата им.
— Окови ме за някое дърво, Рис — подкани го кротко Азриел. — Хайде. — Той се зае да проверява катарамите на ножниците си. — Ще го изтръгна от земята и ще отлетя с него на гърба си.
Рис впери взор в него, в крилата му. После го извърна към разбития илириански легион.
Ако изобщо имахме някакъв шанс за победа…
Неста не можеше да отиде никъде. Едва седеше. А Илейн… Амрен я крепеше, докато малката ми сестра повръщаше в тревата. Не от влиянието на Котела. От чист ужас.
Ако не обезвредяхме Котела, преди да възобнови силата си… Всичко щеше да приключи след още няколко удара. Срещнах погледа на Амрен.
Мога ли да го направя сама?
Тя присви очи.
Може би. — Кратка пауза. — Може би. В Книгата не се казва колко са нужни. Но ние двете… вероятно ще сме достатъчни.
Изправих се. И гледката към бойното поле ми се стори още по-потресаваща.
Хелион, Таркуин и Калиас се бореха да удържат фронта. Юриан, Тамлин и Берон още водеха сражение на северния фланг, а илирианците и Перегрините воюваха с аторския легион; Мраконосците на Кеир от своя страна вилнееха с поизбледнели сенки сред хаоса, но…
Не беше достатъчно. Гигантската армия на Хиберн… започваше да ни изтласква назад.
Да ни надвива.
Докато с Амрен прекосяхме обширното бойно поле… Какво ли щеше да е останало от армията ни?
Кой щеше да е останал?
Отново проехтя рог.
Този вече знаех, че не принадлежи на наш съюзник.
Също както знаех, че Хиберн не бе избрал бойното поле просто заради благоприятния му терен… но и заради подходящото му географско разположение.
Защото по морето, откъм западния хоризонт, откъм Хиберн… изникна цяла армада.
Множество кораби. Всичките гъмжащи от войници.
Хванах погледите, които си размениха Касиан, Азриел и Рис, съзирайки армията, прииждаща откъм гърба на нашата.
Не. Не друга армия. Остатъкът от хибернската армия.
Приклещваха ни.
Амрен изруга.
— Май е време за отстъпление, Рисанд. Преди да са акостирали.
Нямахме сили да се борим и с двете армии. Изнемогвахме дори срещу една.
Рис се обърна към мен.
Опитай да прекосиш бойното поле навреме. Да възпреш войската. Кралят. Но ако не смогнеш, когато всичко отиде по дяволите… когато не остане никой от нас…
Недей — примолих му се. — Не го изричай.
Искам да бягаш. Не ме интересува колко ще ти струва. Бягай. Избягай надалеч, за да подемеш борбата наново. Не поглеждай назад.
Поклатих глава.
Каза, че няма да се сбогуваме.
— Азриел — подхвана Рис тихо, дрезгаво, — поведи другите илирианци към северния фланг.
Вина — вина и страх се гърчеха в очите на другаря ми заради заповедта. Знаеше, че Азриел не се е съвзел напълно, но…
Сенкопоецът не му даде шанс да размисли. Не се сбогува с никого от нас. Просто изхвърча в небето и още незарасналите му крила го понесоха с всички сили към отслабения северен фланг.
Армадата се приближаваше неумолимо. Хибернците, усетили скорошното акостиране на подкреплението си, заликуваха и атаката им се превърна в още по-безмилостна. Дотолкова, че редиците на илирианците поддадоха. Азриел летеше към тях и Сифоните му оставяха диря от син пламък.
Рис се взря в него за момент и преглътна тежко, преди да заповяда:
— Касиан, поеми южния фланг.
Наистина идваше. Мигът, в който ги виждах за последно.
Но нямаше да избягам. Ако всичко отидеше по дяволите, щях да изцедя силите си докрай, само и само да залича краля и армията му от лицето на земята. Сега обаче…
Армадата на Хиберн се отправи директно към далечния бряг. Ако не тръгнех веднага, щях да се сблъскам с новата вълна войници. Тъкачката вече забавяше изтреблението, на което подлагаше източния фронт — множеството врагове възпрепятстваха гибелния й танц. Бриаксис продължаваше да разбива хибернските редици, завещавайки цели полета от мъртъвци след себе си. Но дори това не стигаше. Всичките ни планове… и те се оказваха нищожни.
Касиан се обърна към трима ни с Рис и Неста.
— Ще се видим от другата страна.