Глава 72
Вятърът отнесе сълзите, които Неста пророни, зървайки корабите на баща ни.
Виждайки кой точно бе избрал, за да влети в битката… заради дъщерята, мразела го толкова години, задето не се бори за нас, задето майка ни почина, заради нищетата, отчаянието и погубената младост.
Дракон попита сухо:
— Да разбирам ли, че се познавате?
Баща ни, от когото месеци наред не бяхме получили ни вест, ни кост.
От сестрите ми знаех, че бе тръгнал на среща по повод заплахата отвъд стената. Дали тогава вече беше станало ясно, че са ни предали собствените ни кралици? Дали не беше заминал на толкова тайна мисия, че не бе пожелал да рискува посланието до нас да попадне в грешните ръце?
За да ни помогне. На мен и на сестрите ми.
Рис каза на Дракон:
— Запознай се с Неста. А това е Фейра, другарката ми.
Никоя от нас не погледна принца. Вперили бяхме очи във флота на баща ни — в корабите, които бе кръстил на нас.
— А като заговорихме за Васа — продължи Рис, — успял ли е някой да премахне проклятието й?
Човешката и хибернската армада летяха стремглаво една към друга и съзнавах, че сблъсъкът им ще е смъртоносен. Хиберн издигна магическите си щитове. Серафимите вдигнаха своите.
— Виж сам — отвърна Дракон.
Нещо се стрелна между корабите на човеците и аз примигнах недоумяващо. Сетне се извиси над водата, бързо като светкавица. И се втурна към Хиберн. Червено, златисто, бяло — ярки като разтопен метал.
Можех да се закълна, че хибернският флот изпадна в паника, когато нещото се откъсна от човешката армада и се понесе към тях.
А щом разпери широко крила, сипейки по вълните след себе си искри и живи въглени, проумях какво — кой — се движеше скорострелно към вражеското войнство.
Огнена птица. Лумнала с жаркия, свиреп пламък на ковашкото огнище.
Васа — изчезналата кралица.
* * *
Рис избърса с устни сълзите, търкулнали се по лицето ми, когато забелязах как огнената кралица се врязва в хибернската армада. След нея изтляваха единствено обгорелите дървени коруби.
Простосмъртната армия зад баща ни се разгърна, за да поеме оцелелите вражески кораби.
Рис каза на Дракон:
— Изпрати легиона си на сушата.
Тънък лъч надежда — надежда за победа. Или поне за край на кръвопролитието.
Очите на Дракон се премрежиха по онзи начин, който ми подсказа, че дава заповеди на някого от разстояние. Чудех се дали Нефел и съпругата й бяха в този легион, дали не бяха вадили мечовете си за последно именно в онази далечна битка на морското дъно.
Явно и Рис се беше умислил за миналото, защото промълви на Дракон сред грохота от двете сражения:
— Юриан е тук.
Небрежната, нахакана осанка на принца изчезна. Леден гняв скова изражението му в нещо ужасяващо. А кафявите му очи… почерняха напълно.
— Бие се на наша страна.
Това като че ли не промени настроението му, но принцът кимна. После посочи към Касиан.
— Предполагам, че ти си Касиан. — Генералът сведе почтително брадичка. Вече съзирах сенките в очите му заради загубата на илирианците. — Легионът ми е твой. Командвай го така, както сметнеш за добре.
Касиан плъзна поглед по отслабващата ни войска, по северния фланг, който Азриел прегрупираше, и даде на Дракон няколко отривисти заповеди. Дракон размаха крилата си, чиято белота изпъкваше още повече на фона на медната му кожа, и каза на Рис:
— Мириам ти е бясна, между другото. Не си ни гостувал от триста петдесет и една години. Ако оцелеем, бъди готов да й се подмазваш.
Рис се изсмя дрезгаво.
— Предай на вещицата си, че същото важи и за нея.
Дракон се ухили и с могъщ размах на крилата си се изстреля в небето.
Рис и Касиан го изпратиха с поглед, а сетне отправиха очи към кървавото сражение между двете армади. Баща ни беше там — баща ни, когото не бях виждала да борави с оръжие през целия си живот…
Огнената птица сееше разруха по корабите. Буквално. Обливаше ги с горяща лава, запращайки стъписаните им екипажи на морското дъно.
— Сега — обърнах се към Рис. — С Амрен трябва да тръгнем сега.
Вече цареше пълен хаос. Във всяка посока се вихреше сражение… и с Амрен имахме шанс. Кралят вероятно щеше да е ангажиран.
Рис понечи да ме свали на земята, където ни чакаха Амрен и Илейн. Неста обаче го спря.
— Почакай.
Той се подчини.
Сестра ми се взираше в армадата, в кораба на баща ни.
— Използвайте ме като стръв.
Примигнах смаяно, а Касиан отсече:
— Не.
Неста не му обърна внимание.