— Кралят по всяка вероятност стои до Котела. Дори да стигнете до тях, ще се наложи първо да се преборите с него. Нека го примамя надалеч.
— Как? — попита приглушено Рис.
— Ще се възползвам от гнева му — прошепна Неста. — Той не знае колко от силата на Котела съм откраднала. И ако… ако се престоря, че ще я използвам… Кралят мигом ще дотърчи. За да ме убие.
— Наистина ще те убие — изръмжа Касиан.
Тя стисна лакътя му.
— Затова… затова ще ми е потребна помощта ти.
Да я предпази. Да заложи капан на Хиберн.
— Не — отказа Рис.
Неста изсумтя.
— На мен не си ми Велик господар. Мога да върша каквото си реша. А понеже би те усетил край мен… Ще трябва и ти да се отдалечиш.
Рис се извърна към Касиан.
— Няма да ти позволя да пропилееш живота си за това.
Склонна бях да се съглася.
Касиан погледна към разредения илириански отряд, воюващ смело под командването на Азриел.
— Аз държи положението под контрол.
— Казах не — озъби му се Рис.
За пръв път го чувах да говори така на Касиан, на когото и да било от тях.
Генералът заяви с уравновесен тон:
— Това е единствената ни възможност да отклоним вниманието му. Да го откъснем от Котела. — Той стисна по-здраво Неста. — Ти даде всичко, Рис. Прекара цели петдесет години в онзи пъкъл заради нас. — Никога не бе споменавал темата, не и в прав текст. — Да не смяташ, че не знам какво си преживял? Знам, Рис. Всички знаем. И знаем, че го направи, за да ни спасиш. — Касиан поклати глава и слънцето проблесна по тъмния му, крилат шлем. — Позволи ни да ти върнем жеста. Да ти се издължим.
— Няма за какво да ми се издължавате.
Гласът на Рис пресекна и сърцето ми се сви от болка.
Касиан му отвърна със същото вълнение.
— Така и не се отблагодарих на майка ти за добрината й. Нека го сторя сега. Нека ти спечеля малко време.
— Не мога да го позволя.
Чудех се дали някога в цялата история на Илирия бе провеждан такъв разговор.
— Можеш — рече кротко Касиан. — Можеш, Рис. — По устните му се разля ленива усмивка. — Отстъпи малко слава и на нас.
— Касиан…
Касиан обаче попита Неста:
— Ще се справиш ли?
Тя кимна.
— Амрен ми показа достатъчно. Наясно съм как да призовавам силата.
А ако двете с Амрен съумеехме да овладеем Котела… тяхната помощ…
Неста сведе очи към Илейн. Малката ни сестра наблюдаваше стълкновението в далечината. После погледна към мен и пророни тихо:
— Благодари на татко от мое име.
Тя обви плътно ръце около Касиан с блеснали сивкавосини очи и двамата изчезнаха.
Тялото на Рис се напрегна от усилието, което му костваше да не ги последва към горичката, намираща се далеч зад бойното поле.
— Възможно е да оцелее — изрекох тихо.
— Не — отвърна Рис, докато ме носеше към Амрен и Илейн. — Няма.
Помолих го да отведе Илейн в най-далечния край на лагера ни. А като се върна, другарят ми ме целуна и отлетя право към сърцето на битката — към най-ожесточеното сражение. Нямах сили да гледам, не исках да виждам къде ще кацне.
Когато с Амрен се озовахме сами, тя ми каза:
— Направи ни невидими и бягай. Не спирай за нищо на света и опитай да не убиваш. Не бива да оставяме следа.
Кимнах, проверявайки оръжията си. Серафимите вече кръжаха над главите ни с крила, ярки като озарен от слънцето сняг. Обгърнах двете ни с щит, който ни скриваше от взора на околните и заглушаваше звуците ни.
— Бързо! — повтори Амрен. В сребърните й очи сякаш бушуваха буреносни облаци. — И не поглеждай назад.
Послушах я.
Глава 73
Котелът бе загнезден в една издадена канара с изглед към бойното поле.
А Тъкачката беше свършила работата си добре. Ключовите стражи представляваха мокри, червени купчини от кости и плът. Знаех, че като я видех пак… ще е още по-ослепително красива.
Силата на Амрен проблясваше отново и отново, обезвреждайки предпазните заклинания, докато не достигнахме пътя, който Стрига ни проправяше през войската. Амрен беше готова за всички магии на краля. Дори гладна за тях. Разбиваше ги с дивашка усмивка на лице.
Но скалистото скривалище гъмжеше от хибернски командири, изпратили подчинените си да се бият вместо тях. Сякаш чакаха касапницата да отсее посредствените войници от истинските воини. Чувах настървените им закани — кой кого се канеше да убие собственоръчно от наша страна.
Хелион и Таркуин бяха сред най-желаните.
Тамлин се нареждаше трети. Тамлин — заради лицемерието му. И Юриан. О, колко щяха да страдат предателите!
Вариан. Азриел. Касиан. Калиас и Вивиан. Мор. Изричаха имената на приятелите ми като че бяха състезателни коне. Кой от тях щял да оцелее достатъчно дълго, че лично да се погрижат за него. Кой пък щял да довлече в командирския лагер красивата другарка на Двора на Зимата. Кой щял да види сметката на Мориган. Кой щял да закачи илириански крила на стената у дома си. Кръвта ми кипеше, а костите ми пулсираха. Надявах се Бриаксис да ги погълне до един, след като обаче първо ги накараше да се подмокрят от страх.