Знаеше какво предстои. На каква цена ни бяха спечелили време.
Преглътнах отчаянието си, страха си и препуснах нагоре по хълма — към щръкналата канара.
Където Котелът седеше незащитен. И ни очакваше.
Книгата се появи в малките ръце на Амрен. Котелът беше висок почти колкото нея. Грамадна черна яма от омраза и мощ.
Можех да го спра. Сега. Да възпра армията и краля, преди да е убил Неста и Касиан. Амрен отвори Книгата. И ме погледна подканящо.
— Сложи ръка на Котела! — нареди ми тихо.
Подчиних й се.
Необятната сила на Котела ме блъсна като вълна, способна да ме повлече към дъното като свирепата буря.
Едва се държах с единия крак в този свят, едва успявах да си спомня името си. Вкопчих се в образите и миналите събития, които Оуроборос ми показа и ме накара да прегърна като свои — и добрите, и лошите, и сивите.
Самата себе си, самата себе си, самата себе си…
Амрен остана взряна в мен за дълго. И не понечи да прочете нищо от Книгата. Не я сложи в ръцете ми. Просто затвори златните й страници и я подритна зад гърба си.
Амрен ме беше излъгала. Не бе възнамерявала да овладее краля и армията му с Котела и Книгата.
И аз бях скочила право в капана й.
Глава 74
Сграбчих с всички сили онова най-съкровено усещане за себе си, изправена пред черната паст на Котела.
Амрен каза само:
— Съжалявам, че те излъгах.
Не можех да отлепя ръката си от Котела. Не смогвах да отделя дори пръстите си. Той ме разкъсваше на парчета… бавно, старателно.
Изстрелях отчаяно магията си, сякаш беше спасителна верига, с която да се закотвя към този свят, за да не ме погълне всевечното, омразно нещо, мъчещо се да ме придърпа към черните си обятия.
Огън и вода, и светлина, и вятър, и лед, и нощ. Свиках ги всичките. И всичките ме предадоха.
Някаква нишка поддаде и съзнанието ми се плъзна още по-близо към протегнатите ръце на Котела.
Почувствах как ме докосва.
И изчезнах наполовина.
Едната ми половина остана безмълвно до Котела със залепена на черния му ръб длан…
А другата… отлетя нанякъде.
През света. Да търси нещо. Котелът пък издирваше онази сила, която толкова го беше доближила… и сега го примамваше.
Неста.
И Котелът се озърташе за сестра ми, подобно на краля.
Кръжеше над бойното поле досущ като насекомо над езерна повърхност.
Губехме. Жестоко. Серафими и илирианци падаха окървавени от небето. Азриел влачеше крила в кървавата кал, борейки се с меч срещу безкрайния наплив от врагове. В пехотинските ни редици вече зееха пробойни и Кеир, бълващ облаци от сенки, ревеше на Мраконосците да се връщат по позициите си.
Съзрях и Рисанд. Сред най-безмилостната сеч над поддаващите ни редици. Танцуваше окървавен красивия си боен танц.
В следващия миг отправи поглед напред и се преобрази.
Първо му пораснаха остри нокти, заменяйки пръстите на ръцете и краката му. После тъмни люспи или пера — не съумях да различа добре — обвиха краката, ръцете и гърдите му. Тялото му се разкриви; костите и мускулите му започнаха да се уголемяват, да се изменят.
Звярът, който Рис бе укривал досега и който не обичаше да освобождава.
Освен ако ножът не опреше до кокал.
Преди Котелът да ме отнесе, видях какво се случи с главата му, с лицето му.
Превърнаха се в нещо кошмарно. В тях не остана нищо елфическо, нито човешко. Превъплъти се в страшилище, което живееше под земята и излизаше единствено нощем, за да ловува и плячкосва. Лицето му… беше като това на съществата, издялани в камъка от Двора на Кошмарите. Съществата, чиито потресаващи образи съставляваха трона му. Явно символизираха не само могъществото му… но и скритата му природа. А с крилата…
Хибернските войници побягнаха от него.
Хелион видя какво се разиграва и също се втурна — но към Рис.
И на свой ред започна да се преобразява.
Ако Рис беше крилат кошмар, изваян от сенки и студена лунна светлина, то Хелион беше дневният му еквивалент.
Златни пера по тялото и крилата, наточени нокти на хищник…
Вкупом другарят ми и Великият господар на Деня връхлетяха хибернската армия.
Ала след секунда секнаха устрема си. Защото измежду смаяните войници към тях закрачи слаб, нисичък елф — несъмнено един от хибернските командири. Ръмженето на Рис разтърси земята. Но не той, а Хелион, обгърнат от бяла светлина, пристъпи напред, впивайки нокти надълбоко в калта.
Командирът дори не носеше меч. Само изтънчени сиви дрехи и някак бодро изражение на лицето си. Аметистово сияние се стелеше около него. Хелион изсъска на Рис — заповед.