Юриан се взираше в мястото, където допреди малко бяха стоели простосмъртните.
— Благодаря ти — проговори дрезгаво той.
— Не знам за какво приказваш — отвърнах, давайки си сметка, че Люсиен ни наблюдава зорко от сянката на близкия дъб.
Юриан ми се подсмихна многозначително и закрачи след Дагдан.
* * *
Бавиха се цял ден.
Каквото и да оглеждаха, каквото и да издирваха, принцът и принцесата ни държаха в неведение.
А след сутрешния ни сблъсък знаех, че няма смисъл да настоявам за информация. Изразходила бях дозата търпимост, която ми отпускаха за един ден.
Затова се наложи да прекараме втора нощ в гората и след като близнаците пропълзяха в палатката си, стражите заеха постовете си, а Люсиен отиде до потока за още вода, аз се озовах седнала пред Юриан само с огъня помежду ни. Съзерцавах как пламъците танцуват сред цепениците, усещайки екота им в костите си.
Заради изстрелването на силата ми през стената цял ден ме мъчеше жестоко главоболие и ми се виеше свят. Не се и съмнявах, че сънят ще ме погълне скоропостижно и дълбоко, но огънят беше прекалено топъл, а пролетната нощ — твърде хладна, за да прекося с желание широкото, тъмно разстояние между пламъците и палатката ми.
— Какво се случва с онези, които успеят да минат през стената? — попита ме Юриан, а изсечените черти на лицето му се открояваха в треперлив релеф от танца на огъня.
Забих петата на ботуша си в тревата.
— Не знам. Никой не се връщаше. Но по време на управлението на Амаранта из гората дебнеха опасни твари, така че… Едва ли историята им е имала щастлив завършек. Никога не съм чувала за оцелели в някой от дворовете.
— Преди петстотин години щяха да ги бичуват заради подобно безразсъдство — рече Юриан. — Бяхме техни роби, курви и работници хилядолетия наред; мъже и жени се биха и загиваха, за да не се налага да им служим отново. А сега онези тримцата се появяват в костюмите си, изпълнени с невежество относно опасността, историята.
— Мери си приказките, защото в момента не звучиш като верен лакей на Хиберн.
Дълбок, ненавистен смях.
— Май наистина ме мислиш за такъв, а? Негово куче?
— Ако не си, то каква е крайната ти цел?
— Имам си недовършена работа.
— Мириам е мъртва.
Лудостта пак затанцува в очите му, прокуждайки редкия момент на трезвост.
— Всичко, което направих по време на Войната, беше за нас двамата. За да оцелее народът ни и един ден да бъде свободен. А тя ме напусна заради оня хубавичък принц в мига, в който поставих народа ни пред нея.
— Дочух, че те е напуснала, защото толкова си се вглъбил в изкопчването на информация от Клития, че си загубил представа за истинския конфликт.
— Мириам ми даде позволение да я оправя, за да получа нужната информация. Каза ми да я прелъстя, за да предаде Хиберн и Верноподаниците. Това не я притесняваше. Изобщо.
— Значи, сега целиш да си върнеш Мириам?
Той протегна дългите си крака напред и ги кръстоса в глезените.
— Целя да я изкарам от гнезденцето им с оня крилат нещастник и да я накарам да съжалява за постъпката си.
— Получаваш втори живот и това е стремежът ти в него? Отмъщение?
Юриан се ухили бавно.
— Ти не се ли стремиш към същото?
Месеците на обучение с Рис ме подсетиха да свъся недоумяващо вежди.
— Да си отмъстя на Рис ли? Би ми се искало да го постигна някой ден.
— Всички така разправят, преструвайки се, че го имат за садистичен убиец. Но забравяш, че го познавах по време на Войната. Той рискува легиона си, за да спаси Мириам от крепостта на враговете ни. Именно така го залови Амаранта, в случай че не знаеш. Рис беше наясно, че е капан, макар и за принц Дракон. Ала пренебрегна заповедите си и поведе целия си легион, за да избавят Мириам. Заради приятелката си, моята любовница. И заради онова копеле Дракон. Рис пожертва воините си, всичките до един ги заловиха и изтезаваха. Всички продължават да твърдят, че е бездушен, зъл. Но илирианецът, когото аз познавах, беше най-добросърдечният сред тях. По-добър от принца нещастник. Това качество не се губи, колкото и векове да изтекат, а Рис беше твърде умен, за да не се възползва пресметливо от злословията по негов адрес. И тук на сцената излизаш ти, неговата другарка. Най-могъщият Велик господар на света е загубил другарката си и още не е дошъл да си я потърси дори докато тя се скита беззащитна в гората. — Юриан се засмя. — Навярно защото Рисанд изобщо не те е губил. По-скоро те е пуснал да ни унищожиш.
За пръв път чувах тази история, но ми звучеше толкова типично за другаря ми, че огньовете помежду ни несъмнено вече тлееха в очите ми.