Неста се наведе да целуне опръсканото с кръв чело на баща ни.
А щом вдигна глава…
Котелът забушува, загърчи се.
Защото очите на Неста, кожата й… излъчваха първична сила.
Тя надзърна към краля и Касиан. И тогава Касиан изрева от болка.
Мощта около нея потрепери. И Неста стана на крака.
Касиан изкрещя. Погледнах към него, извръщайки очи от баща си.
Приятелят ми лежеше на земята на около пет метра от нас. Крилата му бяха прекършени на места. И кървяха.
От едното му бедро стърчеше кост. Сифоните му мътнееха изчерпани до дъно.
Източил бе силата им още преди да дойде тук. Собствените си сили също.
Но все пак бе дошъл — заради нея. Заради нас.
Дишаше тежко и от носа му бликаше кръв. Опита да се надигне, но ръцете му поддадоха под него.
Кралят на Хиберн го доближи и протегна длан към него.
Гърбът на Касиан се изви в дъга и той наново изрева от болка. Някъде в тялото му изхрущя кост.
— Спри.
Кралят надникна през рамо. Неста крачеше към него. Касиан безгласно я умоляваше да бяга. От устата му шуртеше кръв по обгърнатата с мъх земя.
Неста огледа потрошеното му тяло, агонията в очите му и килна глава.
Движението не беше нито човешко, нито елфическо.
А съвършено животинско.
Хищническо.
Когато вдигна поглед към краля…
— Ще те убия — пророни тихо.
— Сериозно? — вирна вежда той. — Защото на мен ми хрумват много по-интересни неща, които можем да свършим заедно.
Не и отново. Нямах сили да го понеса отново. Да стоя безучастно, докато мой любим човек страдаше.
Неста сви пръсти в юмруци.
Кралят изсумтя. И настъпи безпощадно по-близкото крило на Касиан.
Пак изпращя кост. А крясъкът му…
Замятах се в хватката на Котела. Задращих с нокти.
Неста избухна.
Цялата й сила, цялата наведнъж…
Кралят се ответря от пътя й…
Мощта й превърна дърветата, пред които бе стоял, във въглени. Прелетя над бойното поле в ниска дъга и кацна сред хибернската армия, изпепелявайки стотици врагове, преди да усетят какво се случва.
Кралят се появи на десетина метра и се изсмя на димящото пепелище зад себе си.
— Великолепно! — възкликна. — Неовладяно, прибързано, но великолепно изпълнение.
Неста за пореден път сви пръсти в юмруци, сякаш свикваше силата си.
Само че я бе пропиляла наведнъж. Очите й пак станаха синкавосиви.
— Бягай — съумя да процеди Касиан. — Бягай.
— Тази сценка ми се струва позната — рече умислено кралят. — Този тук или пък другото копеле пълзеше към теб онзи съдбовен ден?
Касиан наистина пълзеше към нея, влачейки крака си и изпочупените си крила, оставяйки кървава диря по тревата и щръкналите корени на дърветата.
Неста се спусна към него и падна на колене.
Не за да го утеши.
А за да вземе илирианския му меч.
Той се помъчи да я спре, но тя се изправи. И вдигна меча към краля на Хиберн.
Не изрече нито дума. Нито помръдна.
Кралят се изкикоти и насочи собственото си оръжие.
— Да видим на какво са те научили илирианците.
Връхлетя я още преди сестра ми да смогне да извърти меча си към него.
Тя отскочи назад с изцъклени очи, закачайки меча му със своя. Кралят атакува отново, а Неста му се изплъзна и отстъпи още по-назад в гората.
Опитваше да го отдалечи от Касиан.
И успя да го отвлече с още няколко крачки, преди кралят да се отегчи.
Само с две движения й отне меча. С още едно я удари в лицето, толкова силно, че Неста се строполи.
Касиан изрева името й и пак поде пълзенето си към нея.
Кралят прибра меча в ножницата си и се извиси над нея, докато сестра ми се мъчеше да стане от земята.
— Е? С какво друго ще опиташ да ме надвиеш?
Неста се завъртя по гръб и протегна ръка.
Бяла, огнена сила бликна от дланта й и се заби в гърдите му.
Значи, това бе целила. Да го доближи до себе си. Да го накара да свали гарда си.
Мощта й го блъсна назад и той полетя през дърветата. Прекършвайки ги едно след друго.
Котелът като че ли се успокои. Беше изразходила и сетния остатък от силата си.
Неста скочи на крака с окървавена от удара на краля уста и се запрепъва през полянката, за да коленичи пред Касиан.
— Ставай — простена, дърпайки го за рамото. — Ставай.
Той опита, но не успя.
— Прекалено си тежък — продължи умолително сестра ми и все пак понечи да го вдигне, макар че пръстите й се пързаляха по окървавената му черна броня. — Не мога… той идва…
— Върви — програчи Касиан.
Силата й беше спряла да блъска краля в дърветата. Той вече крачеше към тях, изтупвайки трески и листа от жакета си. Не бързаше — знаеше, че Неста няма да си тръгне. И сякаш предвкусваше кървавото си отмъщение.