Выбрать главу

Амрен преглътна.

— Но вече се замислям… чудя се дали баща ми не е знаел. Дали не бе забелязал как въздишам по любовта и омразата, по творенията им, дали не е отворил онази дупка в света не като наказание… а като дар. — Очите й лъщяха. — Защото наистина го изживях като дар. Времето тук, с вас. С всички вас. За мен беше истински дар.

— Амрен — прошушна Вариан и се свлече на колене. — Умолявам те…

— Кажи на Великия господар — рече приглушено тя — да оставя чаша и за мен.

Не бях сигурна дали в сърцето ми имаше място дори и за още една капчица скръб. Притиснах ръка към Котела и промълвих през сковано гърло:

— Добре.

Тя се обърна към Вариан с горчива усмивка върху червената си уста.

— Най-много наблюдавах човеците, които се обичаха. Не разбирах как се случва. Защо. — Тя спря на крачка от Котела. — Но вярвам, че с теб го разбрах. Може би и това е било дар. Последният.

Лицето на Вариан се изкриви от болка. Ала повече не понечи да я възпре.

Тя се извърна и към мен. И изрече думите в главата ми — заклинанието, което трябваше да си повтарям наум, да почувствам, да изпълня. Кимнах.

— Когато ме освободиш — додаде Амрен, — не бягайте. Ще привлечете вниманието ми.

Тя вдигна нетрепваща ръка към моята.

— Щастлива съм, че те познавах, Фейра.

Усмихнах й се и склоних глава.

— Аз също, Амрен. Аз също.

Амрен стисна китката ми. И се хвърли в Котела.

* * *

Борих се. Борих се с всяка глътка въздух да изрека заклинанието, затънала до лакът в тъмната вода на Котела, в която се беше гмурнала Амрен. Изговорих думите с езика си, със сърцето си, с кръвта и костите си. Изкрещях ги с пълно гърло.

Пръстите й пуснаха китката ми, изпарявайки се като роса под лъчите на утринното слънце.

Заклинанието докрай се изниза от мен и аз отскочих назад. Вариан ме хвана, преди да падна, и ме притисна здраво, докато и двамата се взирахме в чернотата на Котела, в кротката повърхност на водата му.

След малко принцът прошепна:

— Тя дали…

Започна от дълбините на земята под нас. Сякаш беше стигнала до ядрото й.

Позволих на Вариан да ме издърпа няколко стъпки назад и в следващия миг грохотната вълна се издигна с тътен през земята, устремена към нас, към Котела.

Имахме време само колкото да се втурнем зад най-близката скала, преди да ни връхлети.

Котелът се натроши на три парчета, разпуквайки се като разцъфнало цвете.

И тогава я видяхме.

Избухна от доскорошната си земна обвивка с ослепителна светлина. Светлина и огън.

Ревеше яростно — от триумф, гняв и болка.

И можех да се закълна, че зърнах величествени, горящи крила да се разгръщат широко, всяко перце — лумнал въглен; че мярнах корона от седефено сияние да кръжи над пламтящата й коса.

Тя… нещото в Амрен застина.

Погледна към нас, към бойното поле, където семейството ни, приятелите ни още воюваха.

Сякаш се опитваше да ни каже: „Помня ви“.

Сетне изчезна.

Разпери крила, огънят я обгърна и тя полетя като пламтяща стихия към хибернската армия.

Войниците се разбягаха.

Амрен ги нападна подобно на чук, даряващ ги с огън и жулел.

Стрелна се през тях, изпепелявайки всичко по пътя си, поглъщайки стръвно смъртта им. Някои загиваха само от гибелната й близост.

Чух рева на Рис, беше същият като нейния. Триумф, гняв, болка. И предупреждение. Войниците му да не бягат от нея.

Малко по малко Амрен изтребваше необятната хибернска армия. Малко по малко заличаваше покварата им, заплахата им. Страданието, което носеха със себе си.

Разби на парчета хибернския командир, готов да нанесе фаталния удар към Хелион. Разби го на парчета така, сякаш беше от стъкло. От него остана единствено пепел.

Но силата й — дори тя започваше да бледнее. Да гасне въглен по въглен.

Въпреки това Амрен се устреми към морето, където армията на баща ми и Васа се сражаваше ведно с народа на Мириам. Цели кораби с хибернски войници се превръщаха в статуи след полъха на крилата й.

Като че бе изсмукала живота им. Макар и собственият й да мъжделееше.

Когато достигна и последния кораб, най-последния кораб на вражеската армада, вече беше просто пламък, носен от вятъра.

А щом и този кораб замръзна сред морето…

Остана само светлина. Ярка, бистра светлина, танцуваща по вълните.

Глава 76

Сълзи се стичаха по окървавената кожа на Вариан, докато се взирахме в мястото, където преди миг бе изчезнала Амрен.

Под нас войските ни закрещяха победоносно, заликуваха.