— Той… — пророни дрезгаво Хелион и притвори очи, клатейки глава. — Естествено, че го е направил. — Отвърна сам на себе си.
— Моля те — продължих аз, без да знам на кого говоря.
Дращех с нокти по бронята на Рис, сякаш се мъчех да достигна сърцето под нея.
Котелът… може би Котелът…
Не знаех заклинанията. Не знаех как да направя така, че след като го потопях вътре, той да излезе от тъмната вода…
Нечии ръце хванаха моите. Окъпани в кръв, покрити с рани, но нежни. Понечих да се изтръгна, но те ме задържаха здраво. Таркуин коленичи до мен и промълви:
— Съжалявам.
И тази едничка дума ме прекърши. Прекърши ме така, както не вярвах, че вече е възможно. Разкъса всяка нишка в мен.
„Остани с Великия господар. — Последното предупреждение на сюриела. — Остани… и всичко ще се нареди.“
Лъжа. Лъжа. Също като лъжите на Рис. Остани с Великия господар.
Остани.
Защото… да, отломките от връзката ни. Призрачен вятър ги разнасяше вътре в мен. Сграбчих ги — задърпах ги, като че очаквах да ми отговори.
Остани. Остани, остани, остани.
Вкопчих се в откъслеците, дращейки с нокти празнината, дебнеща отвъд тях.
Остани.
Вдигнах очи към Таркуин и оголих зъби. Погледнах Хелион. Тесан. Берон. Калиас и Вивиан, ридаеща тихо до съпруга си. И изръмжах:
— Върнете го!
Празни лица.
Изревах насреща им:
— ВЪРНЕТЕ ГО!
Нищо.
— Направихте го за мен — рекох задъхано. — Сега го направете и за него.
— Ти беше човек — обясни предпазливо Хелион. — Не е същото…
— Не ме е грижа. Направете го.
Когато никой не помръдна, свиках късчетата от силата си, готова да нахлуя в съзнанията им, да ги принудя, без да ме интересува какви закони и правила ще наруша. Само и само да…
Таркуин пристъпи напред. И бавно протегна ръка към мен.
— Заради всичко, което той даде от себе си — каза приглушено Великият господар на Лятото. — Днес и години наред преди това.
И когато зрънцето светлина засия в дланта му… заридах отново. То падна върху голото гърло на Рис и се просмука в кожата му, проблясвайки веднъж.
Хелион също стори крачка напред. И искрицата в неговата ръка просветна, преди да попие в кожата на Рис.
Сетне дойде Калиас. И Тесан.
Накрая остана само Берон.
Мор извади меча си и го опря в гърлото му. Той подскочи, уплашен от внезапното й движение.
— Нямам нищо против да завърша деня с още едно убийство — процеди тя.
Берон я стрелна кръвнишки, но отмести острието й с ръка, устремявайки се напред. И метна своето зрънце светлина върху Рис така, сякаш подхвърляше огризка на куче. Не че ме вълнуваше.
Не знаех заклинанието, силата, откъдето извираше. Но все пак бях Велика господарка.
Затова разтворих длан. И призовах искрата живот. Нищо не се случи.
Поех си успокоителна глътка въздух, опитвайки да си представя живителната светлинка.
— Кажете ми как — изсъсках, без да поглеждам никого.
Тесан се покашля и дойде до мен. Впусна се да ми обяснява за извора на силата и макар нищо да не ме интересуваше, го слушах вглъбено, докато…
Мъничка като слънчогледово семе, светлинката се появи върху дланта ми. Частица от мен — от живота ми.
Положих я нежно върху окървавеното гърло на Рис.
Тъкмо си давах сметка какво точно липсваше… когато той се появи.
Тамлин. Призован или от смъртта на друг Велик господар, или от някого от околните. Беше покрит с кал и кръв; новата му презгръдна ножница беше почти празна.
Той огледа Рис, проснат безжизнено пред мен, огледа всички ни — протегнатите ни длани.
По лицето му нямаше нито капка състрадание. Нито капка милост.
— Моля те — пророних аз.
Очите на Тамлин запрескачаха между двама ни с другаря ми. Изражението му не се промени.
— Моля те — простенах. — Готова съм… готова съм на всичко…
Думите ми пробудиха нещо у него. Не добрина. Не и някакво чувство.
Оброних глава върху гърдите на Рис и се заслушах, за да чуя сърцето му под бронята.
— Всичко — промълвих. — Всичко.
Стъпки захрущяха по скалистата земя. Очаквах, че нечии ръце пак ще опитат да ме откъснат от Рис, и вкопчих пръсти в бронята му.
Стъпките спряха зад мен и толкова време нищо не се случи, че обърнах глава назад.
Тамлин стърчеше над мен. И ме гледаше. В зелените му очи плуваше чувство, което не съумях да разгадая.
— Бъди щастлива, Фейра — изрече тихо.
И пусна последното зрънце светлина върху Рисанд.
* * *
Не бях видяла какво се разиграва при моето собствено възкресение.