Крясъците и стоновете на ранените образуваха далечна стена от звуци — друг свят, откъснат от приятната шарена сянка на поляната. От прясната кръв по мъха и тревата, принадлежаща на Касиан, на краля, на Неста. Отблъснах медния й мирис.
Само баща ни не бе кървял по поляната. Кралят не му беше дал възможност. Затова и гарваните не го бяха нападнали, слава на Майката!
Илейн изми безмълвно лицето му. Среса косата и брадата му. Поизпъна дрехите му.
Намерила бе цветя отнякъде. Подреди ги около главата му, върху гърдите му.
И трите сведохме мълчаливо погледи към мъртвия ни баща.
— Обичам те — прошепна пресекливо Илейн.
Неста остана смълчана, а изражението на лицето й бе непроницаемо. В очите й витаеха сенки. Не й доверих какво бях видяла, позволих им да ми споделят онова, което те сметнеха за нужно.
— Да кажем ли някоя молитва? — попита Илейн.
Спомних си, че в човешкия свят нямахме подобни неща. Сестрите ми не знаеха молитви. Но в Притиан…
— Нека Майката те приеме в обятията си — промълвих, изговаряйки думи, които не бях чувала от онзи ден В недрата на Планината. — Нека портата се отвори широко за теб, нека онази безсмъртна земя на мляко и мед те изпълни с аромата си. — По върховете на пръстите ми затанцуваха пламъци. Само за толкова свиках сили. Само толкова ми беше останало. — Нека забравиш що е страх и болка. — С треперещи устни завърших: — Нека вечността те приюти.
С бледо лице, обляно в сълзи, Илейн върна едно паднало цвете с нежни бели листенца върху гърдите на баща ни, пристъпи до мен и кимна.
Лицето на Неста дори не потрепна, когато възпламених тялото на баща ни.
За броени секунди вятърът разнесе пепелта.
Дълго след това трите продължихме да се взираме в обгореното парче земя, докато слънцето се спускаше по небето.
Нечии стъпки зашумоляха по тревата зад нас.
Неста се завъртя, но…
Люсиен. Беше Люсиен.
Люсиен — изтощен, окървавен и задъхан. Сякаш бе тичал чак от брега.
Очите му се спряха върху Илейн и раменете му се поотпуснаха. Илейн обаче обгърна тялото си с ръце, без да помръдне от мястото си до мен.
— Ранена ли си? — попита я той, тръгвайки към нас.
Беше забелязал кръвта по ръцете й.
Като съзря отрязаната глава на Хиберн в другия край на поляната, се закова вцепенен. Неста още носеше кръвта му по себе си.
— Добре съм — отвърна тихо Илейн. А като забеляза окървавените му, съдрани дрехи, засъхналата кръв по оръжията му, го попита: — А ти…
— Е, повече не искам да участвам в нито една битка до края живота си, но… иначе да, цял съм. — Бледа усмивка изви устните на Илейн. Люсиен видя обгорената трева зад нас и добави: — Чух за… случилото се. Моите съболезнования. Към трите ви.
Аз просто отидох до него и преметнах ръце през врата му, макар и не на моята прегръдка да се бе надявал.
— Благодаря ти, че се върна. Заради битката.
— Имам страхотна история за теб. — Той ме притисна към себе си. — И не се изненадвай, ако Васа те потърси веднага щом се погрижат за корабите. И слънцето залезе.
— Тя наистина ли…
— Да. Но баща ви беше много умел в преговорите… — Той прати тъжна усмивка към обгарялото парче земя. — Успя да убеди господаря на Васа да я пусне тук. Само временно, но все пак… по-добре от нищо. Иначе да, кралица нощем, огнена птица денем. — Той въздъхна. — Лошо проклятие.
— Човешките кралици са невредими — казах му аз.
Хрумна ми да ги заловя собственоръчно.
— Не за дълго. Не и ако зависи от Васа.
— Говориш като неин последовател.
Люсиен се изчерви и надникна към Илейн.
— Има кисел нрав и мръсна уста. — Той ме стрелна лукаво. — Двете ще си паснете.
Сръчках го в ребрата.
Люсиен наново погледна към почернялата трева и окървавеното му лице притъмня.
— Беше добър човек — прошушна той. — И ви обичаше много.
Кимнах, неспособна да изрека каквото и да било. Да помисля каквото и да било. Неста дори не мигна в знак, че го е чула. А Илейн просто обви по-плътно ръце около себе си и още няколко сълзи се търкулнаха по бузите й.
Реших да спестя на Люсиен мъчителната дилема дали да я докосне, или не, ето защо го хванах под ръка и го поведох нанякъде, позволявайки на сестрите ми да изберат дали да тръгнат с нас, или да постоят още малко край обгорената трева.
Илейн тръгна.
Неста остана.
Малката ми сестра закрачи до мен, надзъртайки плахо към Люсиен. Той забеляза това.
— Чух, че ти си нанесла ключовия удар — отбеляза приятелят ми.
Илейн зарея поглед към дърветата пред нас.
— Неста беше. Аз само го наръгах.
Той като че ли заумува как да й отвърне, но аз на свой ред го попитах: