— Май обичаш да слушаш собствения си глас, а?
— Хиберн ще ви избие до един — заяви Юриан.
* * *
Юриан не грешеше.
На сутринта Люсиен ме събуди с ръка върху устата ми и предупредителна нотка в червеникавото му око. Подуших го миг по-късно: медния мирис на кръв.
Нахлузихме дрехите и ботушите си и направих бърз преглед на оръжията, които бяхме натъпкали в палатката при нас. Аз разполагах с три кинжала, а Люсиен — с два, както и с една изящна сабя. По-добре от нищо, но не много.
Само един негов поглед ми предаде плана ни достатъчно красноречиво: щяхме да се преструваме на спокойни, докато не преценяхме ситуацията.
За част от секундата осъзнах, че навярно за пръв път двамата с него действахме в екип. Досега не бяхме ловували заедно, а В недрата на Планината все единият се грижеше за другия — никога в тандем. В комбина.
Люсиен се изниза от палатката с отпуснати крайници, готови обаче за миг да възприемат отбранителна позиция. Споделил ми беше, че са го обучавали и в Двора на Есента, и в този. И той като Рис обикновено залагаше на словесната борба, но ги бях виждала с Тамлин на тренировъчната площадка. Знаеше как да борави с оръжията. Как да убива, ако се стигнеше дотам.
Минах покрай него, поглъщайки детайлите наоколо, подобно на някой гладуващ, попаднал на пир.
Гората си беше същата. Юриан още клечеше край огъня с каменно, умислено изражение на лице и разбуждаше тлеещите въглени с пръчка. Стражите пък — и двамата пребледняха, когато Люсиен тръгна към тях. Проследих погледите им към дърветата зад Юриан.
От принца и принцесата нямаше и следа.
Кръвта…
Меден мирис, да. Ала примесен с пръст и гръбначен мозък, и… гнило месо. Мирис на тленност.
Хукнах към дърветата и гъстия храсталак край тях.
— Закъсняхте — обади се Юриан, докато минавах покрай него, след което продължи да ръчка въглените. — Свърши се преди два часа.
Люсиен още тичаше подире ми, когато скочих в трънака, който мигновено раздра ръцете ми.
Хибернските командири не си бяха направили труда да почистят след себе си.
Ако съдех по останките от трите тела, чиито съдрани светли роби осейваха малката горска полянка като пепел, Дагдан и Брана явно бяха заглушили писъците им с някакъв щит.
Люсиен изруга.
— Снощи са минали през стената. Да ги изловят.
Часовете преднина не значеха нищо — принцът и принцесата бяха надарени с бързината на безсмъртни елфи. Трите Деца на благословените сигурно се бяха уморили от тичане и бяха спрели да пренощуват някъде.
Кръвта вече засъхваше по тревата, по дънерите на околните дървета.
Хибернският тип мъчения не се славеше с особена изобретателност: Клер, златната кралица, а сега и тези тримата… Сходно обезобразяване и изтезания.
Развързах пелерината си и деликатно я разстлах върху по-големите останки от децата: торса на момчето, изподран и безкръвен. Лицето му още беше изопнато от агония.
Пламъци загряха пръстите ми, сякаш в молба да ги изгоря, да ги почета поне с такова погребение. Но…
— Според теб за удоволствие ли са го направили, или за да ни завещаят послание?
Люсиен загърна със своята пелерина останките от двете момичета. По-сериозно изражение не бях съзирала върху лицето му.
— Смятам, че са свикнали да им се отказва. Бих го нарекъл пристъп на ярост.
Затворих очи, мъчейки се да укротя стомаха си, който се бунтуваше.
— Не си виновна ти — добави Люсиен. — Можело е да ги убият в земите на смъртните, но са ги довлекли тук, за да демонстрират мощта си.
Имаше право. Децата на благословените щяха да загинат и без моята намеса.
— Чувстват се застрашени — замислих се на глас. — И нараненото достойнство ги измъчва жестоко. — Побутнах с ботуш наквасената в кръв трева. — Ще ги погребем ли?
Люсиен премисли въпроса ми.
— Така ще им покажем, че сме готови да чистим след тях.
Огледах поляната отново. Пресметнах наум всичко, заложено на карта.
— Тогава ще им изпратим друг вид послание.
Глава 8
Тамлин кръстосваше пред камината в кабинета си и всяко негово завъртане на пета беше остро като бръснач.
— Те са ни съюзници — изръмжа на двама ни с Люсиен, докато седяхме в креслата от срещуположните страни на камината.
— Те са чудовища — поправих го аз. — Разкъсаха на парчета три невинни човешки същества.
— И трябваше да оставите въпроса на мен. — Тамлин въздъхна пресекливо. — Не да отмъщавате като деца. — Той хвърли гневен поглед на Люсиен. — Очаквах повече от теб.