Изопнах гръб, засмивайки се.
— Нефел е тук?
Дракон вдигна тъмната си вежда.
— Познаваш ли я?
— Чувала съм за нея — обясних, надничайки към входа на шатрата, сякаш очаквах да се появи от там. — Аз… дълга история е.
— Имаме време — отвърна Мириам, а сетне добави: — Е… поне мъничко.
Защото ни чакаха много, много задачи. Включително…
Поклатих глава.
— По-късно — казах на Мириам и другаря й. Доказателството, че светът можеше да съществува и без стената, без Мирния договор. — Има нещо… — Предадох мисълта си по връзката ни с Рис и чак когато той кимна одобрително, продължих: — Островът ви още ли е таен?
Мириам и Дракон се спогледаха гузно.
— Най-искрено се извиняваме за това — пророни Мириам. — Явно магическата заблуда е подействала твърде добре, щом е отблъсквала дори приятелски настроени посетители. — Тя килна глава и красивите й букли се люшнаха от движението. — Щяхме да дойдем по-рано. Тръгнахме веднага щом научихме за бедата ви.
— Не — поклатих глава, мъчейки се да намеря правилните думи. — Не… не ви виня. Свещена Майко, та ние сме ви толкова задължени… — Въздъхнах. — Задължени сме ви. — Дракон и Мириам възразиха, но аз додадох: — Исках да кажа, че… ако опитаме да скрием някъде предмет с ужасяваща сила… Кретея удачно място ли е?
Двамата пак си размениха погледи — погледи между другари.
— Да — рече Дракон.
Мириам промълви:
— Говориш за Котела.
Кимнах. Бяхме го довлекли в лагера ни и сега го пазеха всички илирианци, способни да стоят на краката си. Никой от другите Велики господари не беше попитал още, но… Знаех, че ще възникне спор, че е възможно да подхванем вътрешна война заради правото над Котела.
— Налага се да изчезне — обясних тихо. — Завинаги. — Добавих. — Преди някой да е решил, че го иска за себе си.
Дракон и Мириам се замислиха, обсъдиха въпроса безмълвно, навярно по собствената си другарска връзка.
— Като потеглим — заяви Дракон накрая, — един от корабите ни може да се окаже малко по-тежък от другите.
Усмихнах се.
— Благодаря.
— И кога точно възнамерявате да си тръгнете? — свъси вежди Рис.
— Гониш ни толкова рано? — попита с лека усмивка Дракон.
— До няколко дни — намеси се сухо Мириам. — Веднага щом ранените са готови за път.
— Добре — отговорих аз.
Всички вкупом се взряха в мен. Аз преглътнах.
— Тоест… не че искам да си вървите… — В очите на Мириам проблесна хумор. Усмихнах се насреща й. — Радвам се, че сте тук. Защото ще свикам среща.
* * *
Само ден по-късно… Нямах представа как успяха да организират нещата толкова бързо. Просто им разясних какво съм наумила, какво трябва да направим и… Рис и Дракон се погрижиха за останалото.
Нямахме подходящ терен за срещата — в лагерите още цареше същински хаос. Ала се досетих за едно място, намиращо се на няколко километра от нас.
И докато слънцето залязваше, а полуразрушеното имение на семейството ми се пълнеше с Велики господари и принцове, генерали и командири, човеци и елфи… Все още не намирах думи да изразя удивлението си от това, че всички можехме да се съберем в огромната всекидневна — единствената запазена стая в някогашния ми дом — и да проведем подобна среща.
Спала бях цялата нощ дълбоко, непробудно… с Рис до себе си в леглото. Не го пуснах, докато зората не се просмука в шатрата ни. Чак тогава си припомнихме, че лагерите бяха пълни с кръв, ранени и мъртъвци. И че трябва да организираме среща между всичките ни армии, лагери и народи.
Отне ни цял ден, но в края му с Рис и останалите вече се намирахме в разрушеното фоайе на имението ни. Полилеят представляваше купчина изпотрошено стъкло върху пукнатия мраморен под зад нас.
Първо пристигнаха Великите господари, като най-отпред изникна Берон.
Той дори не надзърна към сина си… който всъщност не му беше син. Люсиен, застанал от едната ми страна, също не отчете появата му. Нито пък тази на Ерис, крачещ плътно зад баща си.
Ерис беше осеян със синини и позараснали рани, което ме наведе на мисълта, че сигурно е бил в ужасно състояние след края на вчерашната битка. От едната му буза чак до средата на шията се спускаше жестока резка. Като я видя, Мор изсумтя доволно — или пък от разочарование, задето раната не се бе оказала фатална.
Ерис продължи, сякаш не я беше чул, но поне не й отвърна с агресия. Вместо това кимна на Рис.
Безмълвно обещание: скоро. Скоро Ерис щеше да вземе онова, по което копнееше, и щеше да изиска услугата, която му дължахме.
Никой от нас не кимна в отговор.
Най-малкото Люсиен, безкомпромисно решен да не обръща никакво внимание на най-големия си брат.