Но докато Ерис минаваше покрай него… Можех да се закълна, че в беглия му поглед към Люсиен се таеше нещо като тъга — разкаяние.
Тамлин прекрачи прага секунди по-късно.
Вратът и рамото му бяха превързани. И на тази среща идваше сам.
Зачудих се дали знаеше, че нашата разрушена къща бе купена с парите, които той самият бе дал на баща ми. Благодарение на великодушието, което бе проявил към семейството ми.
Тамлин дори не погледна към мен.
Погледна към човека от лявата ми страна. Люсиен.
Люсиен пристъпи напред с гордо вдигната глава и металното му око забръмча приглушено. Сестрите ми вече бяха във всекидневната, готови да отведат гостите ни до отредените им места. Така внимателно подбрани.
Тамлин спря на няколко крачки от него. Никой от нас не продума. Единствено Люсиен отвори уста.
— Тамлин…
Но Тамлин вече бе впил очи в дрехите му. В илирианските му доспехи.
Все едно според него носеше традиционното черно на Двора на Нощта.
Едва се удържах да не обясня, че Люсиен нямаше никакви други дрехи, че не се беше облякъл така в знак на новото си поданичество…
Тамлин поклати глава с лумнали от омраза зелени очи и го отмина. Без да каже нито дума.
Погледнах към Люсиен точно навреме, за да видя чувството за вина, крушението в червеникавокафявото му око. Рис му беше разказал всичко за тайната помощ на Тамлин. За приноса му в склоняването на Берон. За това как ме беше спасил в лагера. Но Люсиен остана до мен, докато Тамлин се настаняваше във всекидневната вдясно от нас. И дори не надникна към приятеля си.
Не беше толкова глупав, че да моли за прошка.
Този разговор, този сблъсък щеше да се състои в друг момент. След дни, седмици или месеци.
После влязоха Дракон и Мириам заедно с група придружители, след които…
Подскочих, щом забелязах слабата, тъмнокоса елфа от дясната страна на Мириам. Крилата й бяха доста по-малки от тези на останалите Серафими.
Надзърнах към Азриел, стоящ от другата страна на Рис. Целият беше в превръзки, а крилата му — укрепени с шини след вчерашните му издевателства над тях. Сенкопоецът кимна утвърдително. Нефел.
Когато легендарната книжовница воин ме погледна, минавайки покрай мен, аз й се усмихнах. Тя ми отвърна със същото.
Калиас и Вивиан влязоха с елфата, която наистина се оказа нейна сестра. След тях се появиха Таркуин и Вариан, последвани от Тесан и видимо контузения му перегрински капитан, чиято ръка господарят държеше здраво.
Хелион пристигна последен от Великите господари. Не дръзнах да надникна през разрушената врата на всекидневната към Люсиен, който вече стоеше безмълвно до Илейн пред оцелелите прозорци.
Берон имаше благоразумието да не го закача. А Ерис само го държеше под око.
Хелион се движеше вкупом с няколко от капитаните и генералите си и макар да накуцваше, скалъпи мрачна усмивка.
— Не свиквайте с тази гледка — посъветва двама ни с Рис. — Едва ли ще напуснем къщата толкова обединени.
— Благодаря ти за насърчението — казах му сухо и той се изкикоти, влизайки във всекидневната.
Все повече и повече хора изпълваха стаята и скованите разговори все по-често и по-често се прекъсваха от смях и поздрави. Най-накрая Рис подкани семейството ни да отиде при останалите, а ние двамата решихме да чакаме.
И чакахме дълги, дълги минути.
Съзнавах, че пътят дотук щеше да им отнеме повече време, понеже не можеха да се ответряват и да се придвижват през света бързо като нас.
Тъкмо се канех да поведа Рис към всекидневната, за да започнем без тях, когато две мъжки фигури изпълниха входа, отвъд който вече цареше нощ.
Юриан. И Грейсън.
А зад тях… малка група от други човеци.
Преглътнах сухо. Сега започваше трудната част.
Грейсън явно бе готов да се върне и прясната порезна рана по бузата му се бърчеше от намръщеното му изражение, но Юриан го побутна да влезе. Той самият идваше с насинено ляво око. Зачудих се дали е от Мириам или Дракон. И бях склонна да заложа на Мириам.
Грейсън ни кимна доста сдържано. Юриан ми се подсмихна.
— Сложих ви в срещуположни краища на стаята — обявих му.
Както спрямо Мириам и Дракон, така и спрямо Илейн.
Никой от двамата не отвърна. Просто влязоха с горда походка в стаята, пълна с елфи.
Рис ме целуна по бузата и пое след тях. Оставаше единствено…
Както Люсиен ми беше обещал, след като се спусна мрак, Васа сама ме намери.
Последният гост — последният участник в срещата. Тя влетя във фоайето, задъхана и непоколебима, и спря на крачка от мен.
Червеникавозлатистата й коса беше разпусната; гъсти тъмни мигли и вежди обрамчваха най-поразително сините очи, които някога бях съзирала. Красотата й се допълваше от сияйна златистокафява кожа, обсипана с лунички. Беше едва с няколко години по-голяма от мен, но… излъчваше младост. Непокорство. Пламенна, необуздана жена въпреки проклятието си.