— Жалко наистина — процедих.
Той се подсмихна.
— Според теб има ли шанс всички да заживеем в мир? — попитах, махвайки към отдалечаващите се силуети на човеците, запътили се към лагера си.
Юриан се замисли.
— Да — отвърна приглушено накрая. — Има.
Незнайно защо отговорът му ме успокои.
* * *
Продължавах да размишлявам върху думите на Юриан дори дни по-късно, когато разтуряха военния ни лагер. Когато се сбогувахме с всички и си обещавахме — едни по-искрено, други не съвсем — да се видим отново.
Когато с двора ми, със семейството ми, се ответряхме обратно във Веларис.
Слънчевите лъчи все така струяха през прозорците на градската къща. Ароматът на цитрус, море и пресен хляб все така изпълваше стаите.
А откъм улицата долиташе познатият детски смях.
Домът ни. Домът ни си беше същият — непокътнат.
Стиснах ръката на Рис толкова силно, че очаквах да се оплаче, но той просто стисна моята в отговор.
И макар всички да се бяхме изкъпали, връщайки се в дома си… се почувствахме някак мръсни. Сякаш кръвта не се беше отмила напълно.
Тогава осъзнах, че домът ни наистина си беше същият, но ние… навярно ние не бяхме.
Амрен проговори първа:
— Май вече ще трябва да ям истинска храна.
— Чудовищна жертва — пошегува се Касиан.
Тя го удостои с вулгарен жест, но присви очи — обикновени сребристи очи — срещу все още превързаните му крила. Сетне ги плъзна към Неста, която се беше хванала за парапета на стълбището, като че възнамеряваше веднага да се оттегли в стаята си.
Сестра ми почти не говореше, почти не се хранеше през последните дни. Не посети Касиан нито веднъж, докато генералът се съвземаше в леглото си. Още не ми бе продумала и дума за случилото се.
Амрен й каза:
— Учудвам се, че не взе главата на краля, за да я препарираш и да си я окачиш на стената.
Неста стрелна очи към нея.
Мор изцъка с език.
— Някои биха сметнали тази шега за крайно нетактична, Амрен.
— Спасих ви задниците. Имам право да приказвам каквото си желая.
И Амрен напусна къщата, тръгвайки по градските улици.
— Новата Амрен е по-сприхава и от старата — рече тихо Илейн.
Избухнах в смях. Останалите се присъединиха и дори малката ми сестра се усмихна — широко.
Единствено Неста остана мрачно вторачена в нищото.
Когато Котелът се беше строшил… знам ли, може би беше отнел силата й, секвайки връзката помежду им. А може би част от него продължаваше да живее някъде в сестра ми.
— Хайде! — подкани ни Мор и преметна ръката си през раменете на Азриел, а с другата прегърна предпазливо Касиан през кръста, повеждайки и двамата към всекидневната. — Имаме нужда от питие.
— Отваряме специалните бутилки — провикна се Касиан през рамо, куцукайки с недотам зарасналия си крак.
Рис му отвърна с престорено раболепен поклон.
— Поне ми оставете малко.
Сетне надникна към сестрите ми и ми намигна. Сенките на войната още сновяха по лицето му, но този жест… Аз обаче продължавах да треперя от ужас, че всичко това не е истина, че е просто трескав сън, роден от дълбините на Котела.
Истина е — измърка той в съзнанието ми. — Ще ти докажа по-късно. Ще ти доказвам часове наред.
Изсумтях, а той се оправда, че отивал да си намери храна, и закрачи лежерно по коридора, пъхнал ръце в джобовете си.
Със сестрите ми се оказахме сами във фоайето. Илейн продължаваше да се усмихва леко, а Неста не сваляше каменната маска от лицето си. Въздъхнах.
Люсиен остана в лагера да помага на ранените човешки войници, които още се нуждаеха от елфическо лечение, но обеща да дойде при нас след това. А Тамлин…
Не си разменихме и дума. Почти не го бях виждала, откакто ми пожела да бъда щастлива и ми върна другаря. Тръгна си от срещата, преди да му кажа каквото и да било.
Затова помолих Люсиен да му предаде една бележка, ако го видеше. А не се и съмнявах, че ще го стори. Обяснил ми беше, че трябва да се отбие на едно място, преди да дойде тук. Знаех за какво говори.
Посланието ми до Тамлин беше кратко. И предаваше всичко, което исках да му кажа.
Благодаря ти.
Надявам се и ти да намериш щастието.
Наистина се надявах. Не само защото бе помогнал на Рис. Дори за безсмъртния животът беше прекалено кратък, за да го пилеем в омраза. Да се поробваме с нея и да я разпръскваме по света.
Затова му желаех всичко най-добро, и то от все сърце. И се надявах един ден… да се изправи пред коварния страх в себе си, пред унищожителния гняв, който го дълбаеше отвътре.
— Е — казах на сестрите ми. — Оттук накъде?