— Но не и от мен? — попитах тихо.
Зелените очи на Тамлин бяха като замръзнал нефрит.
— Ти имаш лична връзка с жертвите. За разлика от него.
— Точно този начин на мислене — озъбих му се аз, вкопчвайки пръсти в страничните облегалки на креслото си — е довел дотам, че стената да се превърне в единственото средство двата ни народа да съществуват в съседство и елфите да не се трогват от подобни убийства. — Знаех, че стражите отвън ни чуваха. Знаех, че всеки случаен минувач можеше да ни чуе. — Загубата на всеки живот и от двете страни на стената е лична връзка. Или теб те е грижа само за Върховните елфи?
Тамлин ме гледаше смаяно. След секунда изръмжа на Люсиен:
— Ти напусни. Ще се занимавам с теб по-късно.
— Не му говори така — изсъсках, скачайки на крака.
— С последното си изпълнение застрашихте съюза ни…
— Хубаво. Да горят в ада! — изкрещях.
Люсиен изтръпна.
— Изпратила си Боге след тях! — изрева Тамлин.
Дори не мигнах. И разбрах, че стражите са чули по стреснатото покашляне пред вратата и звуците на приглушен ужас.
Постарах се да чуят и следващите ми думи.
— Изтезавали са онези човешки деца, накарали са ги да страдат. Реших, че Боге е едно от малкото същества на света, способно да им върне услугата.
Люсиен го бе проследил, а сетне го примамихме внимателно в лагера ни след часове на старание. В лагера ни… където Дагдан и Брана още злорадстваха заради последното си зверство. В крайна сметка смогнаха да се измъкнат, но не и преди да се наслушаме на писъци и сериозна борба. Лицата им бледнееха дори часове по-късно и очите им преливаха от омраза всеки път, когато благоволяха да ни погледнат.
Люсиен се покашля. И също стана.
— Там, онези човеци бяха просто деца. Фейра забрани на принца и принцесата да ги преследват, а те пренебрегнаха заповедта й. Ако позволим на Хиберн да се качи на главите ни, със сигурност ще загубим повече от съюза си. Боге просто им напомни, че и ние имаме остри нокти.
Без да откъсва очи от мен, Тамлин повтори на Люсиен:
— Напусни.
В едничката му дума се таеше достатъчно злоба, че никой от двама ни с Люсиен да не му се опълчи в този момент. Приятелят ми просто излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Изпратих силата си в коридора и го усетих да сяда в дъното на стълбището. За да слуша. Също като шестимата стражи отпред.
С изправен като върлина гръб заявих на Тамлин:
— Нямаш право да ми говориш така. Обеща ми, че няма да се държиш по този начин.
— Не знаеш какво е заложено на карта…
— Не ми приказвай като на дете. Не и след всичко, което преживях, за да се върна тук, при теб. При народа ни. Да не смяташ, че на някого от нас му харесва да работи с Хиберн? Или че не виждам въпроса в очите им: заслужавам ли аз тази съмнителна чест?
Дишането му отново се учести. Хубаво. Исках да го изкарам извън релси. Хубаво.
— Предаде ни, само и само да си ме върнеш. — Хладнокръвен удар под кръста. — Превърна ни в държанки на Хиберн. Прощавай, че поне аз се опитвам да взема обратно малка част от загубеното.
Ноктите му изскочиха. От гърлото му се изтръгна свирепо ръмжене.
— Заловили са и са разкъсали на парчета онези хора просто за забавление — продължих. — Ти може и да нямаш нищо против да коленичиш пред Хиберн, но аз определено имам.
Той избухна.
Мебели полетяха из стаята, разхвърчавайки се на трески; стъклата на прозорците се пръснаха на малки парчета.
Този път обаче не се обгърнах с щит.
Бюрото се блъсна в мен и ме запрати към библиотеката. Всяко място от тялото ми, където плът и кост се срещнаха с дърво, зарева в агония.
Свлякох се на колене върху килима и Тамлин на секундата се появи пред мен с треперещи ръце…
Вратите се отвориха рязко.
— Какво си сторил?! — изуми се Люсиен и по лицето на Тамлин се изписа пълно крушение, като го избута настрана.
Той позволи на Люсиен да мине пред него и да ме изправи на крака.
Нещо мокро и топло шурна по бузата ми — кръв… веднага познах мириса й.
— Хайде, да те почистим — рече Люсиен и преметна ръка през раменете ми, извеждайки ме от кабинета.
Едва го чувах от дрънченето в ушите си. Светът се въртеше леко.
Стражите, сред които зърнах Брон и Харт, двама от най-приближените господари воини на Тамлин, ме зяпаха смаяно, раздвоявайки вниманието си между съсипаната стая и лицето ми.
Съвсем оправдано. Докато Люсиен ме водеше покрай едно позлатено огледало в коридора, разбрах какво бе предизвикало ужаса им. Очите ми бяха премрежени, кожата ми — пребледняла, а точно под едната ми скула се виеше дълбока драскотина, дълга поне четири сантиметра и обилно кървяща.