Очите на Тамлин поомекнаха. Той се замисли безмълвно.
Зад мен Брана изсумтя.
— Жалка гледка — прошепна, макар и да знаеше, че всички я чуват.
Слаби. Уязвими. Лесна плячка за армиите им. Видях как думите се забиват в лицето на Тамлин, като че затваряха врати една след друга.
Нямаше друго тълкувание — не и за Тамлин.
Ала Ианта се бе вторачила в мен — в момичето, изправено пред тълпата, момичето, доказало, че може да открадне влиянието й. Признаеше ли вината си… колкото и малко власт да й беше останала, щеше да рухне.
Тамлин отвори уста, но Ианта взе думата:
— Тук съществуват закони — каза с толкова нежен гласец, че ми идеше да раздера лицето й с нокти. — Традиции. Той загуби доверието ни, проляхме кръв заради неговата безотговорност. А сега иска да прехвърли вината за собствените си грешки върху Върховна жрица. Подобно нахалство трябва да бъде наказано. — Тя кимна на Тамлин. — Двайсет и един удара с камшика, Велики господарю.
Погледът ми запрескача между двама им. Устата ми пресъхна.
— Моля те. Просто го изслушай.
Очите на стража, увиснал между стълбовете, преливаха от надежда и благодарност.
Тук… тук отмъщението ми се превръщаше в нещо мазно. В нещо чуждо и гнусно. Той щеше да забрави болката, но ударът срещу достойнството му… И моето щеше да загуби мъничка част от себе си.
Тамлин впери очи в мен, после и в Ианта. А накрая ги насочи към подсмихващите се хибернски командири — към Юриан, който само скръсти ръце с неразгадаемо изражение.
И както бях предвидила в плана си, нуждата на Тамлин за контрол, за демонстрация на сила надви.
Ианта му беше твърде важен съюзник, за да я отритне. Думата на един най-обикновен войник… не, не тежеше колкото нейната.
Тамлин се обърна към стража, вързан между стълбовете.
— Дай му да захапе дървената летва — нареди тихо на Брон.
Брон се поколеба за миг, като че заповедта на Тамлин го беше вцепенила. Заедно с останалите стражи. Обединяваше се с Ианта срещу тях. Собствените му войници.
… които неведнъж бяха минавали отвъд стената, за да разбият онова проклятие. И го правеха на драго сърце за него, умираха на драго сърце, излавяни в кожата си на вълци. Онзи вълк, който аз бях убила, Андрас… И той беше дал живота си с готовност. Тамлин бе изпращал всички тях, но не всички се завръщаха. Те се жертваха в името на господаря си, а той… той така им се отблагодаряваше. Толкова доверие им имаше.
Въпреки това Брон изпълни заповедта му и пъхна малкото парче дърво в разтрепераната уста на стража.
Ако съдех по неприкритото презрение върху лицата на стражите, поне съзнаваха какво се е случило — или предполагаха: Върховната жрица беше уредила цялото нападение, за да се изтъкне като спасителка на народа, заплащайки с доброто име на един от техните. Само дето нямаха представа… никаква представа, че аз я бях тласнала натам, тайно я бях пришпорвала да покаже що за змия е всъщност. Колко незначителен беше за нея всеки без титла.
Как Тамлин я слушаше безпрекословно — безропотно.
Не се преструвах, когато сложих ръка на гърлото си и отстъпих крачка назад, после още една, докато не долових топлината на Люсиен и не се облегнах на него.
Стражите впиваха погледи в Ианта, в хибернците. Някога бяха приемали Тамлин за един от тях — борил се беше за тях.
Досега. До появата на Хиберн. Докато не предпочете тези чужди зверове пред тях.
Докато не предпочете подмолната Върховна жрица пред тях.
Отмятайки камшика назад, Тамлин се взираше в нас, в ръката, която Люсиен бе поставил върху моята, за да ми даде опора.
Когато разсече въздуха, грохотното плющене отекна в казармата, в цялото имение.
В основите на двора.
Глава 9
Ианта не беше приключила.
Знаех го, ето защо се приготвих за следващия й удар. Не хукна обратно към храма си, намиращ се на няколко километра от имението.
Вместо това остана в къщата, възползвайки се от шанса да се загнезди по-близо до Тамлин. Въобразяваше си, че се е окопала здраво на мястото си, че изявлението й за въздадената справедливост в края на кървавото бичуване беше нещо повече от последния шамар в лицата на стражите.
А когато набеденият войник провисна между стълбовете, когато другарите му се спуснаха да го освободят внимателно от въжетата, Ианта просто покани хибернските пратеници и Тамлин на обяд в имението. Аз обаче останах да помогна на стенещия страж, отнасяйки обагрени с кръв купи вода, докато лечителят го кърпеше.
Няколко часа по-късно Брон и Харт лично ме изпратиха до имението. Благодарих им поименно. И им се извиних, че не съм съумяла да предотвратя случилото се — нито кроежите на Ианта, нито несправедливото наказание на приятеля им. Говорех от сърце, а плющенето на камшика още ехтеше в ушите ми.