Може да се каже, че през последните седмици рисувах разположението на духа си също толкова внимателно, колкото и картините си. Както и че ако бях решила да се оголя така, както сърцето ми настояваше, образът ми щеше да е украсен с кръвожадни хищнически нокти и ръце, душащи безпощадно всички около мен. Щях да облея позлатените стени с кръв.
Трябваше обаче да имам търпение.
Търпение, повтарях си с всеки щрих, с всеки свой ход през изминалите седмици. Незабавното отмъщение щеше да помогне само и единствено на бушуващия ми гняв.
Макар че във всеки свой разговор с тях чувах как Илейн ридае, докато я вкарваха в Котела. Погледнех ли ги, виждах как Неста вдига пръст срещу краля на Хиберн, сякаш го бележеше, обещавайки му смърт. Подушех ли ги, ноздрите ми наново се изпълваха с острия мирис на кръв, докато Касиан лежеше ранен върху тъмните камъни на онзи замък от кости.
Четката се счупи между пръстите ми.
Строшила бях светлата й дръжка на две.
Изругах под носа си и надникнах първо към прозорците, после и към вратите. Това място гъмжеше от вечно наблюдаващи очи, затова не биваше да я изхвърлям в коша за боклук.
Запратих съзнанието си като мрежа около себе си, проверявайки за свидетели, за шпиони. Не намерих.
Вдигнах ръце пред себе си, хванала по едно парче от четката във всяка длан.
За миг си позволих да надзърна отвъд блясъка на татуировките, виещи се около ръката ми чак до лакътя. Белезите на истинското ми сърце. На истинската ми титла.
Велика господарка на Двора на нощта.
С мимолетна мисъл успях да възпламеня счупената четка.
Поглъщайки дърво, четка и боя, огънят дори не опари кожата ми.
Щом в ръцете ми остана само пепел, призовах вятър, който я помете от дланите ми, повличайки я през отворените прозорци.
За по-сигурно извиках и свеж полъх от градината да отнесе със себе си остатъците от дима, изпълвайки стаята ми с тежкия, задушлив аромат на розите.
Може би, след като приключех мисията си тук, щях да опожаря цялото имение. И щях да започна с розите.
Две приближаващи енергии почукаха на задната врата на съзнанието ми и аз грабнах нова четка, потопих я в най-близкото петно боя върху палитрата, сваляйки невидимата, тъмна мрежа, която бях издигнала около стаята, за да ме известява предварително за посетителите.
Когато вратите се отвориха, се мъчех да предам върху платното как слънчевите лъчи озаряват фините жилки на едно розово листенце, насилвайки се да забравя как някога ги бях виждала да вършат същото с илирианските крила.
Постарах се да изглеждам вглъбена в рисуването — попревих рамене, килнах леко глава. Ала далеч повече се постарах да надникна бавно през рамо, сякаш с огромни усилия се разделям с работата си.
Най-голямата битка обаче беше да залепя усмивка на лицето си. На очите си — основния издайник на искрената усмивка. Бях се упражнявала пред огледалото. Множество пъти.
Ето защо очите ми с лекота се сбърчиха в крайчетата, когато се усмихнах сдържано, но бодро на Тамлин.
На Люсиен.
— Извинявай, че те прекъсваме — поде Тамлин, претърсвайки лицето ми за следа от сенките, на които не забравях да изпадам в плен от време на време; които привиквах, за да го държа настрана, когато слънцето потънеше зад планинските склонове. — Но реших, че е добре да се подготвиш за срещата.
Преглътнах показно. Свалих четката. Превърнах се в тревожното, несигурно момиче, което бях някога… отдавна.
— Тоест… говорил си с Ианта? Наистина ли ще дойде?
Още не я бях виждала. Върховната жрица, която предаде сестрите ми на Хиберн, предаде нас на Хиберн.
И макар смътните, бързи доклади на Рисанд по връзката ни да смекчаваха поне част от дълбоките ми страхове… Тя беше отговорна за всичко. За случилото се преди седмици.
Отговори ми Люсиен, изучавайки картината ми, сякаш тършуваше из нея за доказателствата, които знаех, че издирва.
— Да. Тя… имала си е своите причини. И е готова да ти ги обясни.
Може би заедно с причините да докопва всеки мъж, когото харесаше, независимо дали той я искаше, или не. Дори Рис и Люсиен.
Чудех се какво ли смята Люсиен за това, както и за факта, че една от косвените жертви на приятелството й с Хиберн се оказваше неговата другарка. Илейн.
Само веднъж бяхме разговаряли за Илейн, и то в деня след завръщането ми.
Въпреки намека на Юриан за това как ще се отнесе Рисанд към сестрите ми — бях му казала, — въпреки онова, което знам за Двора на Нощта, няма да наранят Илейн и Неста както вие очаквате. Още не. Рисанд разполага с по-изобретателни начини да им причини зло.