После двамата изрекоха думите, които от дълго време чаках. И те съжаляваха, че не са успели да предотвратят нито едно от последните събития.
Не само от днес. Все пак синините още тъмнееха по кожата ми.
Ако ги помолех, щяха да ми дадат собствените си ножове, за да прережа гърлата им.
На следващата вечер тъкмо бързах към стаята си, за да се преоблека за вечеря, когато Ианта предприе следващия си ход.
Щеше да ни придружи до стената на сутринта.
Тамлин също.
Щом трябвало да бъдем обединен фронт, бе заявила на вечеря, искала и тя да види стената с очите си.
На принца и принцесата им беше все едно. Юриан обаче ми намигна, сякаш и той прозираше намеренията й.
Същата вечер стегнах багажа си.
Алис влезе в стаята ми точно преди лягане с друга чанта в ръце.
— Нося ти още провизии, понеже ви чака по-дълъг път.
Въпреки че щяхме да сме с Тамлин, дори той не можеше да ответрее толкова много хора директно на мястото.
Затова отново щяхме да се придвижваме поетапно. По няколко километра наведнъж.
Алис сложи чантата, която ми беше приготвила, до моята. След това взе четката от тоалетната масичка и ме привика да седна на тапицираната пейка пред огледалото.
Подчиних й се. Тя поразреса косата ми мълчаливо за няколко минути.
А накрая заяви:
— Когато утре си тръгнете, тръгвам и аз.
Вдигнах очи към отражението й в огледалото.
— Племенниците ми са стегнали багажа, конете са готови най-сетне да ни върнат в Двора на Лятото. От твърде дълго време не съм виждала дома си — рече тя, макар и с блеснали очи.
— Чувството ми е познато — отвърнах лаконично.
— Желая ти всичко най-хубаво — каза Алис. Остави четката и се зае да сплита косата ми. — До края на живота ти, колкото и да е дълъг той.
Позволих й да довърши плитката, после се завъртях на пейката и стиснах тънките й пръсти в ръце.
— За нищо на света не казвай на Таркуин, че ме познаваш добре.
Тя вдигна вежди.
— Има кървав рубин с моето име на него — поясних.
Дори нейната кожа с цвят на дървесна кора пребледня.
Разбираше смисъла зад думите ми: Дворът на Лятото ме издирваше като свой враг. Само смъртта ми беше достатъчно възмездие за престъпленията ми.
Алис стисна ръката ми.
— Колкото и кървави рубина да има на твое име, вечно ще разполагаш с поне един приятел в Двора на Лятото.
Гърлото ми се сви.
— А ти вечно ще имаш един в моя двор — обещах й.
Алис знаеше за кой двор говоря. И не изглеждаше уплашена.
* * *
Стражите не поглеждаха към Тамлин и не говореха с него, освен ако не се налагаше. С нас щяха да пътуват Брон, Харт и още трима. Преди съмване ме видяха да посещавам приятеля им — жест, който със сигурност никой друг не беше сторил.
Ответряването беше като газене през кал. Всъщност силите започваха повече да ми тежат, отколкото да ми помагат. До обяд вече страдах от ужасно главоболие и през последната отсечка от пътешествието ни, докато се ответрявахме отново и отново, ми се виеше свят.
Щом пристигнахме, устроихме лагера си почти безмълвно. Тихо и свенливо попитах дали може да спя в една палатка с Ианта вместо с Тамлин, загатвайки за желанието ми да потулим бездната, зейнала помежду ни след бичуването. Но всъщност го направих повече за да спестя на Люсиен вниманието й, отколкото да не се озовавам насаме с Тамлин. Приготвихме вечерята си, нахранихме се и опънахме шалтетата, а Тамлин нареди на Брон и Харт да поемат първия пост.
Да лежа до Ианта, без да прережа гърлото й, беше същинско изпитание за търпението и самоконтрола ми.
Винаги, когато ножът под възглавницата ми зашепнеше името й, си напомнях за приятелите ми, за семейството ми, което беше живо и се възстановяваше в Севера.
Повтарях си безгласно имената им в мрака отново и отново. Рисанд. Мор. Касиан. Амрен. Азриел. Илейн. Неста.
Спомних си в какъв вид ги бях оставила, потънали в кърви и ранени. Спомних си крясъците на Касиан, докато раздираха крилата му, заплахата на Азриел, докато кралят вървеше към Мор. За борбата на Неста, докато я влачеха към Котела.
Целта ми беше по-голяма от възмездието. Стремях се към нещо по-важно от личната мъст.
Въпреки това призори се събудих, стискайки дръжката на ножа. Седнах върху шалтето си и извадих кинжала изпод възглавницата, вперила очи в спящата жрица.
Гладката извивка на врата й сякаш сияеше под първите лъчи на слънцето, проникващи през входа на палатката.