— Значи, всички ще се съберат тук? И аз трябва да съм домакиня на толкова войници?
— Нашата войска ще се справи с Притиан, преди да се обедини с другите. В момента командирите ни се приготвят за атака.
— Явно смятате, че е възможно да загубите, щом си правите труда да използвате Котела.
— Котелът е равностоен на победа. Може да изравни този свят със земята.
Вдигнах вежди в израз на непочтителен цинизъм.
— И трябва да освободите силата му точно на това място?
— Това място — обади се Дагдан с ръка върху дръжката на меча си — съществува, защото личност или предмет с велика мощ е преминал оттук. Котелът ще се запознае с метода му и ще го приложи в многократен размер, докато стената не рухне напълно. Процесът е толкова деликатен и сложен, че едва ли простосмъртният ти мозък ще го проумее.
— Сигурно си прав. Макар че същият този простосмъртен мозък успя да реши загадката на Амаранта. И да я унищожи.
Брана просто се обърна към стената.
— Защо според теб Хиберн й позволи да живее толкова време по тези земи? За да има кой да му върши мръсната работа…
* * *
Разполагах с всичко нужно.
Тамлин и Юриан още ловуваха, принцът и принцесата бяха заети със стената, а стражите бях изпратила за вода с оправданието, че някои от синините ми ме боляха и исках да им направя компрес.
Лицата им се бяха изпълнили с убийствен гняв. Не към мен, а към причинителя на синините ми. Към онзи, който бе избрал Ианта пред тях, както и Хиберн пред честта и народа им.
Тръгнала бях с три раници, но щеше да ми трябва само една. Онази, която старателно бях подредила наново с провизиите от Алис и държах скътана до всичко необходимо за бягството ми. Същата, която някога бях взимала със себе си на всяко пътешествие до стената. За всеки случай. А сега…
Имах съюзници, имах цел, имах отправна точка и имената на някои чужди земи.
Но най-вече имах народ, загубил вяра в собствената си Върховна жрица. Имах стражи, които започваха да се бунтуват срещу Великия си господар. А в резултат на всичко това имах и хибернски командири, усъмнили се в силите на тукашните си съюзници. Бях подготвила двора за крах. Ала не заради външни набези, а заради вътрешна война.
И трябваше да се махна от него преди това. Преди и последното парче от плана ми да си дойде на мястото.
Тази групичка щеше да се върне в имението без мен. А за да запазят илюзията за силата си, Тамлин и Ианта щяха да излъжат за бягството ми.
И може би ден-два след това някой от стражите щеше да разкрие новината — прецизно заложен в съзнанието му капан.
Избягала бях, за да се спася, след като принцът и принцесата от Хиберн едва не ме бяха убили. Бях насадила в главата му картината на обезобразеното ми тяло, осеяно с белезите на кървавия почерк, който Дагдан и Брана вече бяха демонстрирали. Щеше да опише травмите ми подробно — да обясни как ми е помогнал да избягам, преди да е станало твърде късно. Как съм хукнала да търся спасение, когато Тамлин и Ианта са отказали да се намесят в моя защита, за да не изложат на риск съюза си с Хиберн.
И когато стражът разбулеше истината, неспособен да си мълчи повече, виждайки как Тамлин и Ианта крият окаяната ми съдба, също както двамата се бяха обединили в деня на бичуването…
Когато опишеше какво ми е причинил Хиберн на мен, тяхната Унищожителна на проклятия, новопомазаната им Избраница на Котела, преди да избягам, за да спася живота си…
Съюзът щеше да рухне. Защото нито един войник, нито един обитател на двора нямаше да застане зад Тамлин и Ианта след такова престъпление. След случилото се с мен.
С тихи, забързани стъпки влязох в палатката да взема раницата си. Сетне огледах лагера и гората наоколо с напрегнат слух и притаен дъх.
Само след няколко секунди грабнах презгръдната ножница на Тамлин от неговата палатка. Сутринта беше обяснил, че я оставя, защото ножовете щели да пречат на лъка му.
Преметнах я през гърдите си и веднага усетих тежестта й. Илириански бойни ножове.
У дома. Отивах си у дома.
Хукнах на север и влязох в гората, без дори да надзърна назад към лагера. Ако се ответрявах, без да почивам между скоковете, щях да достигна подножието на планината за час, а след това щях да изчезна през някоя от пещерите.
Но пробягах едва стотина метра под прикритието на дърветата, преди да спра на място.
Чух първо гласа на Люсиен.
— Махни се.
Гърлен женски смях.
Всичко в мен замръзна от този звук. Бях го чувала и преди — в паметта на Рисанд.
„Продължавай напред!“ Тъкмо нещо отвличаше вниманието им, колкото и кошмарно да беше.