„Продължавай напред, продължавай напред, продължавай напред!“
— Мислех, че ще ме потърсиш след Ритуала — измърка Ианта.
Не бяха на повече от десетина метра през дърветата. Но достатъчно далеч да се измъкна тихомълком.
— Бях длъжен да изпълня Ритуала — озъби й се Люсиен. — Не го направих с желание, повярвай ми.
— Позабавлявахме се.
— Вече имам другарка.
Всяка изтичаща секунда ехтеше като траурна камбана в ушите ми. Собственоръчно бях подготвила падението на двора им; отдавна бях спряла да чувствам вина или съмнения относно плана си. Не и сега, когато Алис вече беше на безопасно разстояние.
Но… но…
— С Фейра не се държиш така.
Заплаха, обвита в коприна.
— Бъркаш.
— Така ли? — Чу се пращене на клонки и шума, сякаш го обикаляше като хищник. — Нея цялата я опипваш.
Бях свършила работата си прекалено добре, твърде остро бях провокирала ревността й с всеки път, когато карах Люсиен да ме докосне в нейно присъствие и това на Тамлин.
— Не ме пипай! — изръмжа той.
И аз тръгнах към тях.
Прикривах шумоленето на стъпките си, тиха като пантера, докато се прокрадвах към малката горска полянка, на която стояха.
Където Люсиен беше с гръб до едно дърво и с белезници от син камък около китките.
Съзирала ги бях и преди. Върху Рис. С тях парализираше силата. Бяха изсечени от камък от гнилата земя на Хиберн, който имаше свойството да неутрализира магията. А в този случай… приковаваше Люсиен към дървото, докато Ианта го оглеждаше като змия, изникнала пред плячката си.
Тя плъзна ръка по широките му гърди, надолу по корема му.
А очите му се стрелнаха към мен, когато излязох иззад дърветата. Златистата му кожа червенееше от страх и унижение.
— Достатъчно — обадих се аз.
Ианта извърна глава към мен. Усмивката й беше невинна, престорена. Тя забеляза раницата на гърба ми, ножницата на Тамлин. Но не ги удостои с по-задълбочено внимание.
— Просто си играехме. Нали, Люсиен?
Той не отвърна.
Като гледах окованите му китки, чудейки се как изобщо бе успяла да го хване, ръката й, която все още беше върху корема му…
— Ще се върнем в лагера, като приключим — обяви тя и отново се обърна към него.
Ръката й се плъзна още по-надолу, но не за да му достави удоволствие, а само колкото да ми демонстрира, че е способна…
Тогава вече атакувах.
Не с ножове или магия, а със съзнанието си.
Свалих щита, с който я бранех от контрола на близнаците, и нахлух в ума й.
Маска върху разложено лице. Това видях, влизайки в красивата й глава, където открих толкова покварени мисли. Цяла върволица мъже, които бе покорила със силата си или направо бе завлякла насила в леглото си, убедена в пълномощията си над тях. Отдръпнах се от орбитата на тези спомени, за да се овладея.
— Махни си ръцете от него.
Тя ме послуша.
— Свали му оковите.
Люсиен пребледня, а Ианта наново ми се подчини със сговорчиво, някак празно изражение. Белезниците от син камък издрънчаха върху покритата с мъх земя.
Ризата на Люсиен беше раздърпана, горното копче на панталона му — вече разкопчано.
Тътенът, изпълнил съзнанието ми, беше толкова гръмък, че едва чувах собствения си глас, когато наредих:
— Вземи онзи камък.
Люсиен остана притиснат към дървото. И мълчаливо загледа как Ианта се навежда да вземе един сив, грапав камък с размера на ябълка.
— Сложи дясната си ръка на онази скала.
Тя се подчини, макар че тялото й видимо потрепери.
Съзнанието й се гърчеше, съпротивляваше се на моето, досущ като риба, клъвнала на стръв. Впих ноктите на ума си още по-надълбоко и вътрешният й глас запищя.
— Удряй ръката си с камъка колкото можеш по-силно, докато не ти кажа да спреш.
Същата ръка, с която беше унижавала и Люсиен, и още мнозина.
Ианта вдигна камъка. Първият удар произведе приглушен, мокър звук.
При втория нещо изпращя.
Третият пусна кръв.
Лявата й ръка се издигаше и спускаше, докато тялото й се мяташе в агония.
Тогава й казах с ясен, отчетлив глас:
— Повече никога няма да докоснеш друго същество против волята му. Няма да убеждаваш себе си, че отсрещният иска вниманието ти, че играе игра. Няма да изживееш близост, освен ако другият не те докосне пръв, ако не е желана и от двете страни.
Глух удар. Хрущене. Глух удар.
— Няма да си спомняш случилото се тук. Ще кажеш на останалите, че си паднала.
Безименният й пръст беше щръкнал под странен ъгъл.
— Позволявам ти да отидеш на лечител, за да намести костите ти. Но не и да заличи белезите. И всеки път, погледнеш ли ръката си, ще си спомняш, че докоснеш ли някого против волята му, ще си платиш, и то с цялата си същност. Ще живееш с този страх до края на дните си, без да знаеш откъде е дошъл. Просто ще се страхуваш, че нещо те преследва, дебне те и само чака да ти скочи в гръб.