Да го оставя… Трябваше и можех да го оставя.
На съдба, навярно по-жестока от смъртта…
Червеникавото му око просветна.
— Върви.
И аз направих избора си.
Избухнах в нощ, дим и сенки.
И дори с хиляда години зад гърба си, Дагдан не беше готов, когато се ответрях пред него и атакувах.
Разрязах предницата на кожената му броня, но недостатъчно дълбоко, че да го убия, и когато стоманата закачи пластините й, той се извъртя ловко, принуждавайки ме или да изложа на опасност дясната си страна, или да загубя ножа си…
Ответрях се отново. Този път Дагдан дойде с мен.
Не се биех с поданици на Хиберн, спипани натясно в гората. Не се биех с Атора и пасмината му по улиците на Веларис. Дагдан беше хибернски принц — командир.
И се биеше подобаващо.
Ответряване. Атака. Ответряване. Атака.
Превърнахме се в черна вихрушка от стомана и сенки и месеците на строго обучение от Касиан ми помогнаха да остана на крака.
През мъглата от ярост мярнах смаяното изражение на Люсиен, изумявах дори Брана с неочакваните си бойни умения.
Ударите на Дагдан не бяха тежки — не, бяха прецизни и светкавични, но сякаш не се впускаше с пълна мощ в сражението.
Само печелеше време. Изтощаваше ме, докато тялото ми преработеше напълно ябълката и силата й ме превърнеше в простосмъртна.
Ето защо го ударих в слабото място.
Брана изпищя, блъсната от огнена стена.
Дагдан се разсея само за миг. Ревът му, когато забих ножа си надълбоко в корема му, прокуди птиците от околните дървета.
— Малка кучка! — изплю той, отскачайки от следващия ми удар.
Огънят се разсея и видяхме Брана на колене. Беше пропуснала да засили физическия си щит — очакваше да атакувам съзнанието й.
Сега трепереше, задъхана от агония. Острата миризма на обгорена кожа се понесе към нас от дясната й ръка, ребрата й, бедрото й.
Дагдан пак скочи към мен и аз посрещнах меча му с двата си ножа.
Този път не сдържа силата си.
Усетих отзвука й по всеки сантиметър от тялото си.
Усетих и надигащата се, задушаваща тишина. Познавах я отпреди — от онзи ден в Хиберн.
Брана скочи на крака с пронизителен вик.
Забравила за Люсиен.
Съсредоточила цялото си внимание върху мен, върху отмъщението за изгорената си красота, Брана не го забеляза да се доветрява пред нея, докато не стана твърде късно.
Докато мечът на Люсиен не отрази слънчевите лъчи, процеждащи се през короните на дърветата. Преди да срещне плът и кост.
Горската полянка се разтресе, като че невидимата нишка между близнаците се скъса, когато тъмнокосата глава на Брана тупна в тревата.
Дагдан изкрещя и се хвърли срещу Люсиен, ответрявайки се през петте метра разстояние.
Люсиен тъкмо вдигаше острието си от разсечения врат на Брана, когато Дагдан се озова пред него, устремил меч към гърлото му.
Люсиен имаше време само колкото да отстъпи назад от гибелния замах на принца.
Аз обаче разполагах с време да го спра.
Ответрях се между двамата и Дагдан успя просто да се изцъкли от изненада, когато отблъснах меча му с единия си нож, а другия забих в окото му. Право в черепа му.
Кост и кръв, и мека тъкан задраха острието и се плъзнаха по него, а устата на Дагдан още зееше недоумяващо, когато изтръгнах ножа си от главата му.
Пуснах го да се строполи върху сестра си и сблъсъкът на плът в плът огласи тишината.
Аз просто надзърнах към Ианта с гаснеща сила и жестока болка в корема и й дадох последната си заповед, изменяща предходните.
— Кажи им, че аз съм ги убила. При самозащита. След като те ме нараниха толкова лошо, докато вие с Тамлин просто гледахте безучастно. Дори ако те изтезават за истината, ще казваш, че съм избягала, след като съм ги убила. За да спася този двор от извратените им деяния.
Празен, незрящ поглед беше единственият й отговор.
— Фейра — програчи Люсиен.
Аз избърсах двата си ножа в гърба на Дагдан и отидох да взема раницата си от земята.
— Връщаш се. В Двора на Нощта.
Сложих тежката раница на раменете си и най-накрая вдигнах очи към него.
— Да.
Смуглото му лице бе пребледняло. Погледът му обхождаше Ианта, двамата мъртви командири.
— Идвам с теб.
— Не — отсякох и тръгнах към гората.
Усетих режеща болка дълбоко в стомаха си. Трябваше да потеглям, да използвам жалките остатъци от силата, за да се ответрея до планината.
— Няма да се справиш без магия — предупреди ме той.
Аз просто стиснах зъби срещу острата болка в корема си, свиквайки сили за ответряването до далечните хълмове. Люсиен обаче сграбчи ръката ми и ме спря.