— Идвам с теб — повтори. Лицето му беше оплискано с кръв, червена като косата му. — Идвам, за да си върна другарката.
Нямахме време за спорове. За истината и разговора, и отговорите, които отчаяно търсеше.
Тамлин и другите вероятно бяха чули крясъците.
— Не ме карай да съжалявам — казах само.
* * *
Докато стигнем до подножието на планината няколко часа по-късно, устата ми отвътре беше пропита с кръв.
Задъхвах се, главата ми пулсираше, а стомахът ми представляваше усукан възел от агония.
Люсиен не изглеждаше по-добре; и той се ответряваше със същата немощ. Накрая спря сред морето от хълмиста зеленина и се преви надве, опрял ръце в коленете си.
— Край… свърши — рече задъхано. — Магията ми… не остана и въгленче. Явно и аз съм получил от отровата днес.
А на мен бяха дали и отровна ябълка, за да се подсигурят.
Силата ми ме напускаше като вълна, отдръпваща се от брега. Само дето не се завръщаше. Просто се отдалечаваше все повече и повече, губейки се в морето от нищо.
Надзърнах към слънцето, вече се беше издигнало на една педя от хоризонта и хвърляше тъмни, дебели сенки сред хълмовете. Опитах да се ориентирам, преравяйки наученото през последните седмици.
И пристъпих на север с олюляващи се крака. Люсиен обаче ме сграбчи за ръката.
— Ще минаваш през порта?
Плъзнах болезнени очи към него.
— Да.
Пещерите — порти, така ги наричаха — в тази падина водеха до други магически кътчета на Притиан. През една от тях се бях озовала право В недрата на Планината. Сега щях да използвам друга, за да се прибера у дома. Или поне колкото можеше по-близо. Защото никоя порта, нито тук, нито където и да било, не водеше до Двора на Нощта.
А нямах намерение да излагам приятелите си на риск, призовавайки ги да ме вземат оттук. Така или иначе почти не усещах връзката си с Рис.
Из тялото ми бавно плъзваше скованост. Трябваше да се измъкна от това място, и то веднага.
— Порталът на Двора на Есента е натам.
Предупреждение и укор.
— Вляза ли в Лятото, ще ме убият.
Мълчание. Той пусна ръката ми. Гърлото ми беше толкова сухо, че едва преглътнах.
— Единствената друга порта в околността води В недрата на Планината. Затворихме всички останали. Отидем ли там, може да влезем в капан. Или изобщо да не намерим изход.
— Тогава отиваме в Есента. А оттам…
Не успях да довърша. У дома. Люсиен все пак се досети. И като че ли в този момент осъзна — осъзна, че това е за мен Дворът на Нощта. Мой дом.
Той поклати глава и почти видях думата в червеникавокафявото му око. После.
Кимнах безмълвно. Да — после щяхме да си говорим.
— В Двора на Есента ще има не по-малко опасности, отколкото в Лятото — предупреди ме той.
— Просто трябва да се укрием някъде. Да изчакаме, докато… докато отново имаме сили да се ответряваме.
Тихо жужене и дрънчене отекна в ушите ми. И почувствах как магията ми изчезва напълно.
— Сещам се за едно място — рече Люсиен и тръгна към пещерата, която щеше да ни отведе в дома му.
В земите на семейството, което го беше предало също толкова жестоко, колкото този двор бе предал моето.
Поехме през хълмовете, бързи и тихи като сенки.
Портата към Двора на Есента нямаше охрана. Люсиен надникна през рамо към мен, сякаш да ме попита дали аз бях отговорна за липсата на обичайната стража.
Кимнах отново. Бях проникнала в съзнанията им, преди да тръгнем, уверявайки се, че портата ще ме чака отворена. Касиан ме беше научил винаги да си подсигурявам втори изход. Винаги.
Люсиен спря пред виещия се мрак отвъд входа на пещерата. Черната й вътрешност сякаш ни дебнеше като Миденгард, готов да ни погълне. Един мускул потрепна нервно по челюстта му.
— Остани тук, ако решиш — казах му. — Стореното — сторено.
Хиберн идваше — вече беше тук. От седмици размишлявах дали е по-добре да превземем Двора на Пролетта, или да го зарежем в ръцете на враговете ни.
Но нямаше как да остане безпристрастен — бариера между силите ни в Севера и човеците в Юга. Лесно можех да призова Рис и Касиан, да накарам Касиан да доведе един илириански легион, за да завладеят двора, чиито основи вече се клатеха заради моите машинации. Ако изобщо се беше възстановил достатъчно.
Така обаче щяхме да покорим една територия, намираща се на цели пет двора от нашата. А и мнозина можеше да проявят съпричастност към Двора на Пролетта; да се съюзят със силите на Хиберн срещу нас, приели това завоевание като доказателство за злината ни. Но ако Пролетта паднеше в лапите на Хиберн… Можехме да привлечем другите дворове към нашата кауза. Общите ни сили да атакуват Хиберн директно от Севера.