— Права си била — обяви накрая Люсиен. — Момичето, което някога познавах, наистина е умряло В недрата на Планината.
Не можех да преценя дали го изрича като обида. Въпреки това кимнах.
— За това поне сме на едно мнение, значи.
Встъпих в зейналата паст от студ и тъмнина.
Люсиен ме настигна и минахме заедно под грубо изсечения каменен свод, напускайки топлата зеленина на вечната пролет с оръжия в ръце.
А в далечината, толкова смътен, че се почудих дали не е само в съзнанието ми, зверски рев прониза въздуха.
Втора част
УНИЩОЖИТЕЛКАТА НА ПРОКЛЯТИЯ
Глава 11
Първо ме връхлетя студът.
Режещ студ, пропит с мирис на глина и гнилоч.
В сумрака светът отвъд тесния пещерен вход изглеждаше като плетеница от червено, златисто, кафяво и зелено — с масивни, древни дървета и горски мъх, осеян с камъни и скали, хвърлящи дълги сенки.
Прекрачихме границата с извадени мечове и притаен дъх.
Но край входа към Двора на Есента не стояха стражи на Берон, поне не виждахме, нито подушвахме такива.
Останала без магия, отново се почувствах сляпа; не можех да хвърля разузнавателната си мрежа сред вехтите, пълни с живот дървета, опипвайки терена за елфически съзнания в близост.
Усещах се съвършено безпомощна. Също като преди. Как изобщо бях оцелявала без магията си… не ми се мислеше.
Тръгнахме с тихи котешки стъпки сред мъха, камъните и дърветата, а дъхът ни се виеше като струйки дим пред устите ни.
Трябваше само да се движим, да вървим на север. Рис вече беше доловил, че връзката ни е угаснала, и най-вероятно опитваше да разбере дали това е влизало в плана ми. Дали си струва да изложи намеренията ни на риск, за да ме открие.
Ала дотогава… докато ме чуеше, докато ме намереше… трябваше да продължаваме напред.
Затова позволих на Люсиен да води. Щеше ми се поне да можех да изостря зрението си, да го пригодя към смрачаващата се гора. Само че магията ми беше застинала, замръзнала. „Патерица“, на която бях започнала да разчитам твърде много.
Докато крачехме през гората, студът се засилваше с всеки угасващ лъч слънчева светлина.
Не бяхме проронили и дума, след като бяхме влезли в пещерата между двата двора. Скованите рамене и стисната челюст на тихия ми спътник ми подсказваха, че единствено нуждата от предпазливост държеше множеството му въпроси настрана.
Нощта вече надвисваше над главите ни, макар и луната още да се издигаше по небето, щом стигнахме до друга пещера.
Спрях на входа й.
Люсиен обяви с безизразен, мразовит като въздуха глас:
— Не води никъде. В дъното си прави завой и ще можем да се скрием там.
Въпреки това го пуснах напред.
Всяко движение на крайниците ми ставаше все по-мудно, болезнено, докато го следвах отвъд завоя, за който беше споменал.
Просветна кремък и аз се озовах в нещо като импровизиран лагер.
Свещта, която Люсиен бе запалил, бе поставена на някаква изпъкналост в каменната стена, а на пода имаше три шалтета и стари одеяла, затрупани с шума и паяжини. В полегатия център на скривалището се мержелееше малко огнище, а покривът над него беше овъглен.
Никой не бе стъпвал тук от месеци. От години.
— Нощувах тук по време на лов. Преди… да напусна — обясни той, преглеждайки прашната книга с кожена подвързия, сложена върху скалната издатина до свещта. Накрая я върна на мястото й. — Ще останем само за през нощта. На сутринта ще намерим нещо за ядене.
Аз просто вдигнах най-близкото шалте и го поизтупах от шумата и прахоляка, преди да го постеля на земята.
— Наистина ли си планирала всичко това? — попита ме най-накрая той.
Седнах на шалтето и се разрових в раницата си, изваждайки по-топлите дрехи, храната и другите полезни вещи, приготвени от Алис.
— Да.
— Само толкова ли ще ми кажеш?
Подуших храната, чудейки се каква ли част от нея бе подправена с гибелф. Вероятно цялата.
— Май е прекалено опасно да я ядем — помъчих се да се измъкна от въпроса му.
Люсиен обаче нямаше да отстъпи така лесно.
— Знаех си. Разбрах, че лъжеш в мига, в който призова онази светлина в Хиберн. Приятелката ми от Двора на Зората притежава същата сила, светлината й е точно такава. И не върши каквито там глупости ни послъга, че е свършила.
Избутах раницата си от шалтето.
— Тогава защо не му каза? Все пак му беше вярно куче във всяко друго отношение.
Нещо в очите му вреше, сякаш встъпването в собствените му земи караше разтопения метал в него да се надига до повърхността, независимо от потиснатата му сила.