— Радвам се, че поне свали маската.
И наистина му позволих да зърне всичко — оставих по лицето си единствено студа, който чувствах отвътре.
Люсиен изсумтя.
— Не му казах поради две причини. Първо, защото вече беше съкрушен и щеше да е несправедливо от моя страна. Не можех да му отнема надеждата. — Врътнах очи. — И второ — продължи троснато той, — знаех, че ако съм прав и реша да те издам, ще направиш така, че повече да не я видя.
Впих нокти в дланите си толкова силно, че ме заболя, но не помръднах от шалтето си, оголвайки зъби насреща му.
— И затова си тук. Не защото така е редно, а той винаги постъпва грешно, а само и само за да получиш онова, което ти смяташ, че заслужаваш.
— Моята другарка попадна в ръцете на врага…
— Още от самото начало не крия, че Илейн е в безопасност и се грижат добре за нея.
— И трябва просто да ти повярвам.
— Точно така — изсъсках. — Защото, ако и за миг усетех, че сестрите ми са в опасност, никой, бил той Велик господар или крал, няма да ми попречи да им се притека на помощ.
Той поклати глава и светлината от свещта проблесна по косата му.
— Имаш наглостта да се усъмняваш в намеренията ми спрямо Илейн, но какъв беше твоят мотив спрямо мен? Реши да ме изключиш от унищожителния си план заради истинското приятелство или просто защото се страхуваше, че това ще я съкруши?
Не му отговорих.
— Е? Какъв беше големият ти план за мен, преди Ианта да се намеси?
Зачоплих един разнищен конец от шалтето.
— Щеше да останеш невредим — отвърнах лаконично.
— Ами Тамлин? Може би си възнамерявала да го изкормиш, преди да заминеш, но явно не ти се е отдал шанс?
Изтръгнах рязко конеца от протрития плат.
— Хрумна ми, да.
— Но?
— Но реших, че е по-добро наказание да гледа как дворът му рухва край него. И по-продължително от леката смърт. — Свалих ножницата на Тамлин от гърдите си и дебелата кожа се провлачи по грубия каменен под. — Ти си му пратеник. Несъмнено се досещаш, че ако му прережа гърлото, колкото и удовлетворително да бъде чувството, няма да ни спечеля много съюзници за войната.
Напротив, само щях да дам на Хиберн още една възможност да ни подкопае.
Той скръсти ръце. Готвеше се за хубавичка, протяжна свада. Прекъснах го, преди да се е впуснал в нея.
— Уморена съм. И гласовете ни ехтят из цялата пещера. Хайде да си говорим, когато няма опасност да ни заловят и убият.
Погледът му гореше като нажежено желязо.
Аз обаче не му обърнах внимание, а се настаних на шалтето, пропито с миризма на прахоляк и гнила шума. Загърнах се с пелерината си, но не затворих очи.
Не смеех да заспя, не и при положение, че Люсиен като нищо можеше да размисли. И все пак това, че лежах, без да помръдвам, без да мисля… успя да разсее поне част от напрежението в тялото ми.
Люсиен изгаси свещта и чух как ляга на своето шалте.
— Баща ми ще те преследва безжалостно, ако узнае, че си откраднала силата му — рече той в мразовитата тъма. — И ще те убие, задето си се научила да я използваш.
— Да се нареди на опашката — беше едничкият ми отговор.
* * *
Изтощението се разстилаше като одеяло върху сетивата ми, когато сивкавата светлина на зората пропълзя по пещерните стени.
През по-голямата част от нощта бях треперила, подскачайки при всеки звук в гората отвън, внимателно заслушана в движенията на Люсиен върху шалтето му.
Когато се надигна, по изпитото му лице си личеше, че и той не е мигнал, навярно от опасения, че може да се измъкна. Или че семейството му ще ни намери. Или пък моето.
Взряхме се един в друг.
— Какво сега? — изграчи той, прокарвайки широката си ръка по лицето си.
Рис го нямаше — цяла нощ не чух и шепот по връзката ни.
Потърсих магията си, но се натъкнах само на пепел.
— Тръгваме на север — отвърнах. — Ще вървим, докато ефектът от гибелфа не изчезне, а сетне продължаваме с ответряване.
Или пък можеше да се свържа с Рис и приятелите ми.
— Дворът на баща ми се намира на север. Ще трябва да се отклоним на изток или запад, за да го избегнем.
— Не. Ако вървим на изток, ще стигнем опасно близо до Двора на Лятото. А и нямам намерение да губя време в отклонения на запад. Поемаме право на север.
— Стражите на баща ми ще ни забележат.
— Тогава ще се наложи да се укриваме по-добре — казах и станах от шалтето.
Изсипах и последната отровна храна от раницата си. Нека си я поделят горските твари.
* * *
Походът през гората на Двора на Есента беше като да крачиш в кутия за бижута.