Макар и да знаех, че по всяка вероятност ни преследват, цветовете бяха толкова ярки, че не смогвах да притая възхищението си.
До по-късните часове на утрото маслените лъчи на слънцето вече бяха разтопили сланата, разкривайки онова, което бе годно за ядене. Стомахът ми стържеше с всяка стъпка, а косата на Люсиен просветваше, подобно на листата над нас, докато въртеше глава, оглеждайки гората за нещо, с което да напълним коремите си.
Неговата гора по линия на кръвта и закона. Той беше неин син и бе тук… Изглеждаше сякаш сътворен от нея. За нея. Дори златното му око беше такова.
Накрая Люсиен спря при едно лениво поточе, проправило си пътека през дере с гранитни стени — място, което някога бе гъмжало от пъстърви.
Тъкмо майсторях импровизирана въдица, когато той нагази в поточето с боси крака и навити до коленете крачоли и хвана някаква риба с голи ръце. Беше вързал косата си на конска опашка и няколко кичура се люшнаха към лицето му, когато пак се спусна, хвърляйки втора пъстърва върху пясъчния бряг, където аз допреди малко бях издирвала заместител на рибарската корда.
Никой от двама ни не продума, докато рибите се мятаха на сушата и люспите им отразяваха всички поразително ярки цветове над нас.
Накрая Люсиен ги хвана за опашките с отработено движение. Нищо чудно да го беше правил хиляди пъти, точно тук, край това поточе.
— Аз ще ги почистя, ти запали огън.
През деня никой нямаше да забележи светлината от пламъците. Пушекът обаче… Налагаше се да поемем този риск.
Приготвихме храната и закусихме в мълчание. Пращенето на огъня беше единственият глас помежду ни.
* * *
Вървяхме на север пет дни, и то почти без да си говорим.
Владенията на Берон бяха толкова обширни, че ни отне цели три дни да влезем, да ги прекосим и да ги напуснем. Люсиен ни преведе през периферията им, напрягайки тяло при всеки животински звук, при всяко шумолене от гъсталака.
Горският дом представлявал огромна съвкупност от сгради, осведомил ме беше спътникът ми в един от малкото случай, в които рискувахме и благоволихме да си проговорим. Изграден бил във и около дърветата и скалите, като само най-горните му етажи били над земята. Под нея имало още няколко етажа, изсечени в камъка. Всъщност именно хоризонталното му разположение обуславяло внушителните му размери. От единия край на Дома до другия се стигало за половин сутрин. И гъмжал от стражи във всички посоки: по дърветата, под земята, върху обгърнатите от мъх каменни керемиди на покрива му.
Никой враг не доближаваше покоите на Берон без негово знание. Никой не си тръгваше без негово разрешение.
Разбрах, че сме минали отвъд мрежата от патрулни маршрути и постове, позната на Люсиен, когато раменете му провиснаха.
Моите отдавна бяха напълно увиснали.
Почти не мигнах през нощта, позволявайки си лукса да затворя очи единствено когато дишането на Люсиен преминеше в друг, по-дълбок ритъм. Съзнавах, че така няма да издържа дълго, но без щита ми, без способността да долавям опасностите…
Чудех се дали Рис вече ме издирва. Дали бе почувствал тишината.
Сега си давах сметка, че трябваше да му съобщя за намеренията си. Да му кажа, че тръгвам, и да му обясня как може да ме намери.
Гибелфът… заради него връзката ни беше толкова приглушена. Май трябваше да убия Ианта, без да се замислям.
Но стореното — сторено.
Разтърках болезнените си очи, почивайки за миг под новата ни находка: ябълково дърво, отрупано с едри, сочни плодове.
Напълнила бях раницата си догоре. Две огризки вече се търкаляха на земята до мен, а сладкият мирис на гнила шума ми действаше също толкова приспивно, колкото мудното жужене на пчелите, пируващи с окапалите плодове. Тъкмо се готвех да изям и трета ябълка, избърсана и разположена върху опънатите ми крака.
След подмолния номер на хибернските командири вероятно трябваше да се откажа от ябълките завинаги, но гладът открай време ме подтикваше да нарушавам собствените си правила.
Люсиен, седнал на няколко крачки от мен, хвърли остатъка от четвъртата си ябълка в храсталака, а аз отхапах от моята.
— Наближаваме обработваемите земи и нивите — обяви той. — Оттук нататък ще трябва да сме незабележими. Баща ми не плаща добре на работниците си и те вечно търсят начини да изкарат по някоя и друга монета отгоре.
— Дори като издадат местонахождението на един от синовете на Великия господар?
— Особено така.
— Да разбирам ли, че не са те харесвали?
Той стисна челюсти.
— Като най-малкия от седем синове не бях нито особено нужен, нито пък желан. Може би за добро. Отдаде ми се възможност да уча по-дълго, отколкото баща ми позволяваше на братята ми, преди да ги натири да управляват някоя територия в земите ни, пък и можех да тренирам колкото си исках, защото никой не вярваше, че ще съм толкова глупав да прибягна до убийства, за да се изкача нагоре в дългия списък с наследници. А когато ми омръзна да уча и да се бия… започнах да опознавам земите ни чрез разказите на тукашните. Започнах да опознавам самите тях.