Люсиен като че ли още се съмняваше.
Но все пак му бях загатнала с „дупките“ в паметта си, че вероятно аз самата не бях получила подобно „изобретателно“ отношение.
Идеята, че ми повярваха толкова лесно, че Рисанд би принудил някого да… Прибавих тази обида към дългия, дълъг списък с причини да им отмъстя.
Оставих четката и свалих изцапаната с боя престилка, просвайки я внимателно върху облегалката на стола, на който седях от два часа.
— Ще отида да се преоблека — пророних и отметнах хлабавата си плитка през рамо.
Тамлин кимна, без да ме изпуска от взор, докато вървях към тях.
— Картината ти е прекрасна.
— Имам още много работа по нея — отвърнах, извиквайки отново момичето, което отхвърляше похвалите и комплиментите, което искаше никой да не го забелязва. — Сега е пълна скръб.
Откровено казано, смятах я за една от най-добрите ми творби, колкото и лишена от душа да изглеждаше в моите очи.
— Май с всички ни е така — отбеляза Тамлин с колеблива усмивка.
Овладях импулса си да направя физиономия и вместо това му се усмихнах, докосвайки рамото му с ръка, докато го подминавах.
Десет минути по-късно, когато излязох от новата си спалня, Люсиен ме чакаше отпред.
Цели два дни свиквах да не ходя в старата — да завивам надясно от стълбите, а не наляво. В онази стара спалня не ме чакаше нищо.
Веднъж в деня, след като се върнах, надникнах вътре.
Изпотрошени мебели; съдрани чаршафи; разхвърляни дрехи, сякаш ме беше търсил в гардероба. Явно не допускаха никого вътре да я подреди.
Но всъщност лианите — тръните — я превръщаха в необитаема. Те бяха превзели старата ми спалня. Виеха се и пълзяха нагоре по стените, преплитаха се сред отломките. Като че се бяха изкачили чак до стаята ми по дървените решетки под прозорците ми, сякаш бяха минали сто години, а не броени месеци.
Старата ми спалня бе заприличала на гробница.
Хванах с една ръка меките розови воали на тюлената си рокля и затворих вратата след себе си. Люсиен остана облегнат на отсрещната.
Тази на собствената му стая.
Несъмнено той се беше погрижил да живея срещу него. Несъмнено металното му око вечно наблюдаваше покоите ми дори докато спеше.
— Изненадан съм, че изглеждаш толкова спокойна, като се имат предвид заканите ти от Хиберн — рече вместо поздрав Люсиен.
Заканите да избия човешките кралици и краля на Хиберн, Юриан и Ианта заради онова, което сториха на сестрите ми. На приятелите ми.
— Сам каза, че Ианта си е имала причини да постъпи така. Колкото и да съм бясна, мога поне да я изслушам.
Не бях съобщила на Люсиен какво знаех за истинската й същност, защото това би наложило да му обясня, че Рис я бе изхвърлил от собствения си дом, за да защити себе си и членовете на двора си, и би повдигнало твърде много въпроси, би подкопало твърде много от старателно изтъканите лъжи, закрилящи него и двора му — моя двор.
Макар че се чудех дали след случилото се във Веларис имаше смисъл. Враговете ни знаеха за града, знаеха, че там царят доброта и мир. И при първа възможност понечиха да го унищожат.
Чувството за вина заради щурма над Веларис, след като Рис го бе разкрил на човешките кралици, щеше да преследва другаря ми до края на безсмъртните ни животи.
— Тя ще съчини история, която би ти харесала — предупреди ме Люсиен.
Аз свих рамене, тръгвайки по застлания с килим пуст коридор.
— Сама ще реша дали е истина, или не. Но ми се струва, че ти вече си решил да не й вярваш.
Той ме настигна и закрачи до мен.
— Въвлече две невинни жени в цялата тази каша.
— Стараела се е да защити съюза с Хиберн.
Люсиен ме хвана за лакътя и ме спря.
Позволих му, защото, ако се противопоставех, ако се ответреех, както бях сторила в гората преди месеци, или ако използвах някой илириански отбранителен трик, за да го просна на земята, щях да се издам.
— Лоша идея.
Впих поглед в едрата, смугла ръка, стиснала лакътя ми. После вдигнах очи към неговите — едното червеникавокафяво, другото от злато, бръмчащо тихо в кухината си.
— Къде я държи? — попита шепнешком Люсиен.
Веднага разбрах за кого говори.
— Не знам — поклатих глава. — Рисанд разполага със сто места, където би могъл да ги отведе, но се съмнявам да скрие в някое от тях Илейн, след като аз знам за тях.
— Кажи ми кои са. Дай ми списък.
— Припариш ли до територията му, мъртъв си.
— Оцелях, когато дойдох да търся теб.