Сънувах, че сваля пелерината си и я мята върху одеялото ми.
Сетне сънищата ми отплаваха нанякъде, извеждайки ме от главата му. И позволих на морето от звезди да ме приспи в обятията си.
* * *
Широка ръка стисна лицето ми толкова здраво, че стенанието на костите ми ме изтръгна рязко от съня.
— Я, кого си намерихме! — провлачи студен мъжки глас.
Познавах това лице — червената коса, светлата кожа, презрителната усмивка. Познавах лицата и на другите двама мъже в пещерата, приклещили мятащия се Люсиен.
Братята му.
Глава 12
— Баща ни — рече на Люсиен онзи, допрял нож до гърлото ми — е засегнат, че не мина да ни поздравиш.
— Имаме спешна работа и не можахме да отделим време — отвърна хладнокръвно Люсиен, смогвайки да се овладее.
Мъжът се засмя престорено и острието се впи още повече в кожата ми.
— Аха. Говори се, че вие двамцата сте избягали заедно. Сложили сте рогца на Тамлин — ухили се широко непознатият. — Не предполагах, че си способен на такова нещо, малки братко.
— Явно е много способен в кревата — подхилна се един от другите.
Плъзнах поглед към мъжа над мен.
— Съветвам ви да ни освободите незабавно.
— Достопочтеният ни баща желае да ви види — заяви той със змийска усмивка. Ножът му не трепна. — Затова ще ни придружите до дома му.
— Ерис — обади се предупредително Люсиен.
Името прокънтя из тялото ми. Над мен, само на сантиметри… стоеше някогашният годеник на Мор. Онзи, който я бе изоставил, след като беше намерил обезобразеното й тяло на границата. Наследникът на Великия господар.
Можех да се закълна, че призрачни нокти се вкопчиха в дланите ми.
Ако ни бяха нападнали само след ден-два, вероятно щях да мога да прережа гърлото му с тях.
Ала нямахме толкова време. Разполагах единствено с настоящия момент. И трябваше да го оползотворя максимално.
Ерис ми нареди с леден, отегчен глас:
— Ставай!
И тогава я усетих — магията ми се пробуждаше, като че сръчкана с ръжен. Сякаш престоят ми в тези земи, сред чистокръвните им повелители, някак й бе вдъхнал живот, бе накарал отровата в кръвта ми да кипне. Превръщайки я в пара.
Чувствайки близостта на студеното острие до врата ми, позволих на Ерис да ме вдигне на крака, а другите двама изправиха Люсиен, преди да е успял да го стори сам.
Щях да имам право само на едничък опит. Налагаше се да използвам всичко наоколо.
Срещнах очите на Люсиен.
И той видя потта по слепоочията ми, по горната ми устна, докато кръвта ми се нажежаваше.
Кимна едва забележимо и друг знак не ми трябваше.
Ерис щеше да ни отведе при Берон, който щеше или да ни убие за удоволствие, или да ни продаде за солидна сума, или да ни задържи в тъмниците си за неизвестен период. А като знаех какво са причинили на любимата на Люсиен, на Мор…
— След теб — каза галантно Ерис, свали ножа от гърлото ми и ме бутна напред.
А аз точно това и чаках. Равновесието, беше ме научил Касиан, правеше победата във всеки бой.
За да ме тласне напред, Ерис загуби своето и аз използвах силата на собственото му движение срещу него.
Завъртях се толкова светкавично, че дори не забеляза как попаднах в сваления му гард и забих лакът в носа му.
Ерис залитна назад.
Пламъци удариха другите двама, а Люсиен отскочи настрана, когато полетяха с панически крясъци към вътрешността на пещерата.
Призовах всяка искрица от огъня си, образувайки стена между нас и нападателите ни. Затваряйки братята му в пещерата.
— Бягай! — пророних, но Люсиен вече стоеше до мен, сграбчил лакътя ми за опора, докато пламъкът ми гореше все по-жарък и по-жарък.
Нямаше да ги задържи за дълго. Вече долавях как нечия сила се противопоставя на моята.
Имахме обаче и друго оръжие.
Люсиен се досети за него в същия момент, в който и аз.
С лъснало от пот чело той запрати белязаната си от огън мощ към камъните над нас. По главите ни се посипаха прахоляк и скални късчета.
Влях жалките останки от магията си в следващия удар на Люсиен.
И следващия.
Щом ядното лице на Ерис изплува от огнената ми стена, грейнало като образа на новоизсечен бог на гнева, с Люсиен срутихме пещерния покрив.
Пламъци изригнаха през тесните пролуки на грамадата досущ като змийски езици, но рухналите камъни дори не потръпнаха.
— Побързай! — извика задъхано Люсиен.
Без да изрека и дума, хукнах след него към нощта навън.
Раниците ни, оръжията ни, храната ни… всичко остана в пещерата.